Народът срещу елита.

Все по-често ни разделят на сини срещу червени, комунисти срещу антикомунисти, фили срещу фоби, българи срещу бежанци,  българи срещу турци, православни срещу мюсюлмани. Въпроса е кой стои и се прикрива зад това разделение и дали то е продиктувано от определени икономически, етнически, духовни или политически интереси, а може би са просто  параван зад който стоят определени елити от обществото. Разделението не е никак случайно, то се стреми да създаде определени групи, а всяка от групата се настървява срещу другата, като се представя като неин враг. Докато в действителност реалното разделения в обществото е крещящото  неравенството,  което услужливо се пропуска. Това разделение е представено много образно в разказа на Умберто Еко „ Да сътвориш врага” . Съставянето на враг е  основната задача на елитите в различени периоди на историята, макар определените за врагове да не са били пряка заплаха за обществото или за отделната група. „Въпреки това още от началото са нарочени за врагове не толкова различните, които са директна заплаха за нас, а онези, които всеки има интерес да представя като заплашителни, дори и да не ни заплашват пряко, така че не толкова тяхната заплаха откроява тяхната различност, а тяхната различност се превръща в признак за тяхната заплаха.” Така е и в нашата политическа действителност, където при всеки един избор може да чуете различни заплахи от дебнещи и прикрити врагове като пример:  ако избереш този ще получиш и другия, който е представен за заплаха и враг на обществото. От своя страна този ефект е временен, но лековерността, пропагандата и емоционалните внушения са по-силни, от идеите които стоят зад различните политически партии. Заплаха може би е важна за определянето на идентичността на определените политически партии, но също така партиите се сдобиват и с определено препятствия, спрямо коeто  измерват своите сили изправяйки се срещу него. Когато обаче го няма врага, то той трябва да бъде сътворен, както пише в своя разказ Умберто Еко. Сътворяването на враг може да бъде и вътрешно политическа борба с цел запазване на определени кадри и политики, които макар да не са част от идеологията на определената партия, но целта е да се консолидира определено по -голямо ядро около власт имащите.  Освен чрез създаването на врагове днешните политици се опитват, да ни управляват и чрез страхове, но когато държиш информационните потоци и медиите, то можеш да моделираш обществото спрямо сценария, който си подготвил, а не според потребностите на хората.  Внушаването на страх е характерно за предизборните ситуации, като ни се казва какво ужасно бъдеще ни чака, ако направим неправилен избор. Към внушаването на страхове и ужаси, не трябва да забравяме и внушението, че след като си тръгне някой от властта, ще последва и нестабилност, поради тези причини, трябва да се прави правилния избор, който единствено и основно подкрепя власт имащите, които преди това са ни определили за врагове или са ни насаждали страхове, а днес търсят нашата подкрепа.

През изминалите години ние гражданите видяхме и преминахме през какви ли не икономически или политически  несгоди, кризи  и  правителства. През 90- те хората излизаха по-улиците, като мислеха, че по този начин могат да променят системата, докато не се по-умориха, но и разбраха какъв е най-правилния начин да свалят управляващия елит, а той е  като гласуват. Отнемането на властта от управляващия елит, чрез протестен вот е вече често повтарящо се действие. Което няма да спре докато, не преодолее огромното неравенство, което стои в основата на недоволството на пролетарият и прекариат срещу олигархията и обслужващият я елит.  Наслоеното отвращение, към властимащите и отправените  заплахи към хората винаги поражда протест, който се изразява, чрез техния вот и смяна на управляващите. От своя страна свалените елити изразяват омраза, към хората вместо да извлекат поука от това заради, което са свалени, като дори в края на своя мандат обикновени приемат закони или мерки, които не биха минали при други обстоятелства. След всяко народно недоволство и след краха на елита се появяват нова порция популисти и гладни за власт елити, които потриват ръце и чакат те да станат следващите управляващи, които да изземат ролята на предишните.  Но най-вероятно и тях ще ги последва същата участ, тъй като много бързо се изкачват по стълбата нагоре и започват да не чуват хората отдолу. Същите хрисими до вчера опозиционери или нови лица в политиката,  много бързо се променят и започват да отправят заплахи, като насаждат страхове и създават врагове между хората. До следващия вот, когато отново, ще се изправи народа срещу елита.

в."Дума" 30 Ноември 2016 г.

Прагматици срещу идеaлисти

Прагматици срещу идеалисти е може би толкова стар спор колкото леви срещу десни. Какво обаче е прагматизма по дефиниция – признаване само практическите резултати, като критерии за обясняване на определени идеи. От своя страна зад идеалистите е онази важна част за всяко общество наречена идеология – организирана система от възгледи и идеи характерна за определена социална група, класа или политическа партия, изразяваща нейните интереси. От своя страна прагматиците заявяват, че единствено постигането на победа в политическото състезание наречено избори е решението на политическата им задача, както и последвалото усвояване на властта. Гъвкавостта на прагматиците се характеризира и с ловкото усвояване на политическа риторика, която не е част от техните виждания. В действителност за тях противопоставянето на ляво срещу дясно е необяснимо, но днес те може да са леви , а утре може да са десни. Зависи от къде духа вятъра. Идеалистите от своя страна са по-малката част във всяко едно общество или политическо движение, но те не биха променили своите виждания заради някакъв временен политически успех или чисто материално реализиране във властта. Целите при идеалистите са много по-големи и дълбоки, те обхващат бъдещите политически процеси, като си поставят задача да променят съществуващата система към по-добра  за представителите на тяхната класа или социална група. Към настоящия момент, като че левицата започва да загърбва своята идеология и постепенно се превръща в чисто прагматична политическа партия. Лявото е доказвало във времето, че е представител на интелекта, докато днес се наблюдава точно обратната тенденция. Освен това се изпускат основни понятия характерни за левицата, като борбата срещу капитализма и експлоатацията на трудещите си. Трансформацията в ляво не доведе до целенасочен курс, а като че се наблюдава обикаляне в кръг и регрес. Тези тенденции очертават, че не може да се надяваме сегашното ляво да е онова ново ляво, което ще промени системата макар да дойде с толкова много фанфари. Посоката която е поета не отговаря на политическото представителство, а това не донася добавена стойност за левицата.

С увеличаващите се неравенства и несигурност вече може категорично да кажем, че в обществото има нова социална група наречена прекатериат.

Прекариата e широка обществена група обхващаща, както младежите с добро образование, които не могат да си намерят работа според квалификацията, така и милиони хора с несигурна по много признаци работа, както и онези, които работят на парче, на почасова заетост, а също така и работещите бедни, както и безработните. Усещането за несигурност в обществото и страха от загуба на работното място прави тази група твърде многобройна.

Според Гай Стандинг професор по икономика в университета в Лондон, прекатериата в социалната пирамида е преди лумпените. На върха на пирамидата са олигарсите – шепа свръх богати хора. Под тях е елитът финансисти и банкери, както и групата обслужващи олигархията. Следват хората с постоянни трудови доходи и самоосигуряващите се професии. След тях е армията от консултанти. Под тях са обикновените работници, известни като пролетариат. Но редиците на тази класа оредяват постоянно, което създава възможност за появата на новата класа прекариата. Тя обаче не е в основата на пирамидата. На самото дъно са лумпените – хора, които живеят на улицата, клошарите.

Прагматиците които са представителите на първите два етажа от социалната пирамида трудно разбират долната част от пирамидата, но те и не искат да ги разбират. Според  тях последователите на левицата  действат инерционно и хората ще ги последват безрезервно макар да не са техните представители в определения политически проект. Стига се до отмяна на традиционни идейни дискусии заради наглед масови спортни мероприятия. Прагматиците както винаги се интересуват от увеличаване на печалбата, която може да реализират докато са начело, независимо дали този политически проект е във властта.Но може ли личната печалбата за прагматика да се превърне в печалба за социалната група? Изминалите години и практика категорично доказаха, че печалбата не се разпределя по равно към всички членове в социалната група, а се усвоява обикновено от един представител или тясна групичка, която управлява системата.

В хората се поражда несигурност , недоволство и страх, а заедно с тях пълзи кафявата чума на неонационализма, ако лявото не се радикализира, то най-вероятно прекариата ще потърси алтернатива на лявото или при неонационалистите или при популистите.  Според някои социолози новото ляво трябва да бъде представител на макар и малък процент останал пролетариат, прекариата, както и на активното население. Тази посока определено изглежда правилната, но дали ще бъде разбрана и политически реализирана зависи само от самата левица. Прагматиците в най-скоро време ще разберат, че без активно присъствие на идеалисти в управлението не могат да реализират значими политически успехи.

в.Дума, 30 Август 2016 г.

Фрагментирането води към провал

Вляво има личности, които могат да коригират махалото на разваления стенен часовник, който да заработи нормално.

Вървях си по улицата и гледам един антикварен магазин, а до самия вход изложен един стар стенен часовник. Загледах го и видях, че махалото е застанало неподвижно в дясната страна на часовника. Поинтересувах се дали работи, но продавачът ми отговори, че въпросният часовник трябва да се отремонтира, защото имало проблем с механизма, махалото отивало бързо до лявата част, а след това спирало неподвижно вдясно. Като че продавачът ми говореше за моментната политическата действителност, а не за часовника.
Пред прага сме на президентските избори, а лявото продължава да е в криза поради тежката загуба след последното управление. Освен тази грешка, не трябва да забравяме, че днес няколко политически партии заявяват, че те са представителите на левицата, което допълнително обърква и разколебава хората. Днешните представители на левицата са забравили сигурно грешките на десницата и нейното раздробяване, което доведе до нейния крах. Продължават личните амбиции и задкулисието да са основен движещ фактор вляво, а това не се харесва на идейно левите хора. Всички тези многобройни проекти и кандидати правят лявото слабо и немощно, не че срещу тях е застанал достатъчно силен противник, но хората не виждат алтернатива на досегашното статукво и модел на управление.
Решението може би е твърде простичко, а то е, че лявото трябва да излезе от сегашната рамка и да се представи като една антисистемна партия, която да е алтернатива на статуквото. Тогава може би ще си върне и доверието. Този процес обаче преминава през много труден период на скъсване с олигарсите и корпоративните интереси, които искат на всяка цена властта, а тя е толкова сладка. Пък те - зяпнали нагоре и чакат с отворени усти.
Когато излизах от антиквариата, ми се видя, като че часовникът е наклонен вдясно, и се върнах назад, но това беше пречупеното отражение на вратата. Направих крачка назад и тъкмо да кажа, че часовникът е наклонен и поради тази причина махалото е вдясно, осъзнах своята грешка, замълчах и си продължих.
До голяма степен днешните избиратели продължават да подкрепят популистите и десните в управлението, но причината не е в избирателите, а в това, което им се предлага. Изборът не е достатъчно атрактивен вляво и поради тази причина хората избират дясното. Когато заявяваш, че си ляв, а в същото време искаш чрез лява партия да реализираш десни и корпоративни проекти, хората не ти вярват. Трябва да се огледаш и да видиш какво ти е обкръжението, дали е съставено от хора на труда или от работодатели и кариеристи.
Многото леви политически проекти и кандидати ще докарат на бял кон поредния десен популистки кандидат, който ще продължи да отстоява досегашната проатлантическа политика. Хората за пореден път ще бъдат разделени на фили и фоби, а след това на добри, красиви, интелигентни и умни. Какво ще правим всички останали, които не попадаме в тези групи? Ние простичко искаме да се отстоява българският национален интерес.
Възможно е левицата дори да не успее да стигне до балотаж при сегашното фрагментиране в левия политически спектър, но вина за това ще носят всички леви лидери, независимо от коя политическа партия или движение са. Разделянето вече преминава и в много странни форми, една от формациите заяви, че те са интелигентната малка лява партия, а другата е голяма и всичко останало. Не трябва да се подминава фактът, че именно тази малка партия беше част от дясното управление, а днес се отрича от своите действия, докато беше на власт. Не трябва да се подминава протегнатата ръка към центъра от същите тези интелигенти, но какво е центърът, както казва Жак Атали - не е нищо друго освен добре замаскирано дясно... Тогава може ли да си партнираш с политически проекти, които не правят компромис с нищо, само и само да бъдат на власт?
Кризата вляво е възможност и изпитание към самото ляво и противопоставяне на парадигмата за прагматизма в политиката, който ни заявява, че няма ляво и дясно. Може би след това ще се стигне до момент, в който прагматизмът ще изхвърли и политиката и тогава няма да имаме нужда от политици и политики, а само от прагматици.
Възможността вляво не трябва да се пропуска, тъй като в самата левица има достатъчно подготвени и популярни политици, които са представители на автентичната лява политика. Тези именно личности могат и трябва да коригират махалото на разваления стенен часовник, който ще започне да работи нормално. Тогава ще се нормализират и отношенията ни с държави, които днешният държавен глава така много мрази и отрича. 

13 Юни 2016 г. в. "Дума"

Един конгрес, много нерешени въпроси.

Тъга, разочарование и като, че малко отчаяние чувство, което обзема всеки един който е загубил. Така и аз се чувствах след края на най-големия ляв форум. На връх своята сто двадесет и пет годишнина левицата промени своята история. За пръв път действащ председател беше сменен от делегатите на конгреса. Другия исторически важен момент е, че тесните социалисти бяха отстранени от широките социалисти. Псевдо-левите застанаха начело и оглавиха левицата. Предстоят и едни от най-важните решения, които трябва да се вземат от новоизбраният председател, които ясно ще определят профила на партията, както и нейната идентичност.

На форума гостува генералния секретар на Социалистическия интернационал Луис Аяла, който отправи приветствие и напомни на социалистите, че трябва да бъдат от страната на хората.

Кой и защо се уплаши от левия завой, за който настояваше и отстояваше предишното ръководство. Кои интереси бяха засегнати през изминалия двугодишен мандат в  много скоро време ще разберем. Обединиха се на практика взаимно изключващи се фракции в левицата с една единствена цел и тя беше постигната. Тесните социалисти в партията бяха отстранени. Като че гледаме епизод от сагата „Междузвездни войни” - Империята отвърна на удара. От страна на империята стояха бившите министри, заместник-министри, контрабандисти, приватизатори и политически марионетки. Но междузвездната сага не свършва с този епизод, а продължава със следващият , който се наричаше „Завръщането на джадаите”. Джадаите ще имат важна и много трудна задача, да се преборят със силите на мрака и империята, а те не са били никога на страната на хората на труда.  Арогантността на част от кандидатите беше забележителна дори един от тях  говори за изхабени физиономии на прехода, макар че и той самия може би спада в тази категория. Не е ли по-важно какви идеи и какъв морал стои зад всеки един член от ръководството, а не каква е визията на определената личност.

Дали определена политическа партия е лява или дясна се определя от нейните действия, когато е в управлението, а социалистите през времето когато бяха в управлението доказваха точно обратното. Днес,  тези които се възползваха от властта са нечело в нея обединени под една обща цел влизането отново в нея, но какво ще стане след това въобще не ги интересува. Може би те са по-скоро технократи, а не политици, ако претендираш да си политик би трябвало да имаш поглед върху бъдещето. В самия край на конгреса дори един от най-активните опозиционери, които може би ще бъде и част от бъдещото ръководство се обърна към своя опонент и каза от утре трябва да се изметеш от партията. Това ли е била основната идея и цел на тези кандидати? Надявам се след, като се поуспокоят и започнат да говорят за политика да разберат, че освен своето мнение е необходимо да чуеш и друго мнение.

В противен случай тази партия, ще се превърне постепенно в лидерска, а това безспорно ще я върне към времената, в които тя беше по-полезна на опонентите отколкото за самата себе си.

Може ли обаче новото ръководство да има  друга цел и тя да бъде да превърне партията от партия в определен политически проект, който да има цел да усвои определени ресурси, а след това този проект да се разпусне, тъй като вече няма да имат необходимост и интерес към него.

Предишното ръководство се противопостави на ястребите, които дори бяха членове на ръководството, но на конгреса ястребите показаха, че подкрепят ново избрания председател и може би се надяват да възстановят своите позиции. Бъдещето ръководство трябва също така да продължи връзките с Русия в противен случай се връщаме назад.

Един от делегатите заяви, че някои си кичат лявото като брошка на ревера, но в същото време тези които бяха критици забравиха много бързо какво са правили във властта техните кумири.

Най-важния дебат, за който трябваше да се състои около документите на конгреса остана и без капка дискусия, а документите по своята същност бяха твърде леви, което може би поне на теория би означавало, че новото ръководство би трябвало да се съобразява с тях и да ги устоява.

Новият председател не беше категоричен по отношение на коалиционните партньори в ляво, което поставя редица неизвестни. Дали онези които работиха срещу левицата няма да искат да се върнат на бял кон, или поне да я ползват докато им е необходима. Може да се каже,  че въпросния конгрес повдигна още повече въпроси отколкото разреши.

Полученото довери от страна на делегатите към новия председател е твърде крехко, а и договорено с останалите кандидати говори за зависимости в бъдеще на председателя, което ще доведе най-вероятно и до много бързи разочарования.

Пред председателя стоят много отговорности и задължения, пи-ар похватите ще помагат до известно време, но след това идва най-важното, а то е доказването и работата с хората на труда, на които ще трябва да защитят интересите.

PRO DOMO SUA – един век по-късно.

Кой е казал, че днес няма борба на класи? 

Бяхме седнали с приятели в едно кафене и обсъждахме материал, в който един заможен човек хвърлял камък в блатото според него, както и намеренията на други заможни хора да оглавят левицата. Докато си говорихме на съседната маса седна един добре облечен господин. След няколко минути той видимо започна да нервничи и като, че искаше да се включи в нашия разговор.  Докато най-накрая изригна и каза „Какво имате против милионерите и аз съм такъв.” Трябваше да му обясним, че нямаме нищо против богатите хора, които създават принаден продукт, социално и материално се грижат за работниците, плащат данъците и вкарват иновативни технологии, това  дори е прекрасно. Но винаги има и едно но, което до голяма степен се отнася за голямата част от днешните ново богаташи. Това но е свързано с експлоатацията на трудещите се с неплащането на заплати, осигуровки от страна на работодателите, работа по 12 и повече часа при нормиран 8-часов работен ден, работа на минимална заплата с цел осигуряване на максимално печалба за собственика. След като се изяснихме на човека му олекна и той дори започна да се съгласява с нас.

Възможно ли е онзи, който е приватизирал държавна собственост и е крал за сметка на държавата днес да се изправя пред нас и да иска да ръководи обществено-политически проект, същата тази партия по своята същност е представител на трудещите се в обществото. Тези днешни кандидат приватизатори, като че забравят от коя обществено-политическа класа са и ни убеждават, че към днешни времена вече няма разделение на класов признак. Днешното разделение е много по-голямо в сравнение с преди век. Неравенството в днешни времена е в отношение 1 към 99 процента в полза на богати те, а тези от единия процент ни убеждават, че няма класово разделение.  Много от тази днешна действителност се препокрива във времето. През 1900 година Димитър Благоев пише статия „Pro domo sua” в нея той пише именно за тези обществено-политически и класови отношения:„ Борбата на класите неизбежно е борба политическа, борба за политическа власт.  Тази борба на класите, които я олицетворяват, винаги се води не от целите класи, а от политически  групи, от политически партии. Класите в тази борба се явяват неизбежно във вид на политически партии.

Такава е общата теоретична основа, от която изхожда социалната демокрация. От нея логически следва, че борбата не на всички класи е прогресивна следователно, и  борбата не на всички политически партии е прогресивна. Класата, която се бори, за да задържи старата икономическа организация и да пречи  на развитието на новите обществени производствени форми  е  реакционна класа; напротив, класата, която се бори за възтържествуванието на новите обществени отношения е революционна. От тук следва че и политическите партии биват реакционни когато се борят за да запазят интересите на реакционните класи и обратно  - те  са прогресивни или революционни когато се явяват представители на новите производствени форми. Най-важното е на коя класа стремежите,  ламтенията, интересите представлява една политическа партия – дали тя се явява защитник на старите обществени отношения или на новите, на реакционните класи или на революционните.

Работническата Социал-Демократическа Партия у нас стои на тази именно теоретическа основа и изхожда от принципите, които произтичат от нея. Щом е така то очевидно е че те са задължителни  за всеки един неин член, или по вярно,  че всеки съзнателен неин член не може да не се придържа  от  тях и в своята деятелност да не изхожда от тях. Обаче между членовете на РСДП има, за съжаление и такива, които уж признават и теоретическата й основа, и принципите,  произтичащи от нея, а в същност, тъй да кажа,  на практика положително се отдалечават от тях.”

Крадците на държавна собственост - приватизаторите, мутрите на прехода и останалите богати, като че се стараят да превземат партията на трудещите се. Оказва се, че една обществена политическа класа иска да превземе ръководството на друга обществено политическа класа и след това да продължи по удобен на нея път. Един от възможните вариантите след превземането е продажба  на останалите разпокъсани частите на закъсалата левица и организиране на политически търгове, на които да се търси най-добрия купувач независимо от неговата политическа идентичност.   Богатите  не желаят да се променя модела на управление, тъй като те са реакционисти и  това би им донесло загуби и негативи.  Поради тази причини по всякакъв начин те ще се опитват да не позволят на една прогресивна партия, да наложи своят прогресивен модел на управление.  

Улисани с борбата за ръководството тези кандидати забравят, че партията е представител на трудовите хора, ако тя бъде ръководена от заможни представители , подкрепящите този политически проект ще оттеглят своята подкрепа и по-скоро не биха гласували за никого, докато не се появи някой ляв антисистемен проект. През изминалите години виждаме редица примери за това, как не трябва да се управлява левицата по места. Не закъсняха и резултатите. В Пловдив на последните избори  левицата отбеляза катастрофален резултат. На практика за кметството се бориха основно два десни популистки политически проекта.  Подобна е и ситуацията в Полша, където левицата почти изчезна.  Днес левицата е пред важен вътрешен избор. Някои кандидати зад прикрита реторика, ще защитават латинската  сентенция  Pro domо sua - За себе си, в свой интерес, в защита на личните дела. Така подложени на натиск и обещания левите хора ще трябва да потърсят истинската сентенция, която се  заключава  в защита на интересите на обществото и трудещите се.

14.04.2016г. вестник "Дума"

 

Мемориал на фашисткия терор.

Надигащите се вълни от неофашизъм, неомаккартизъм и антикомунизъм са първата стъпка към бъдещето на диктата  

 
Богинята на заслепяването, заблуждението, измамата и глупостта Ата замъглила ума на Зевс и той взел  необмислено решение. След известно време Зевс осъзнал какво му е причинила Ата , той я хванал за косата и я изхвърлил от Олимп надолу в бездната, към земята и хората. Оттогава богинята на измамата живее сред грешните и смъртни земни люде. Заслепените от Ата през последния четвърт век се надига една малка прослойка  нарекли .себе си антикомунисти.  Търсейки какво да мразят намират за омразни левите и всичко, което се е случило през изминалия век. За тях  всички неудачи в личното им житие или обществото е винаги свързано с омразните леви и времето на социализма в България. Искат да заличат всичко и всички, които са свързани с вярата и идеологията на комунизма.

Издигат паметници на жертвите на комунизма и вкарват в заблуждение обществото за миналото. Така се обучава и расте ново поколение, на което те замъгляват ума под действие на тяхната богиня Ата. Заблуждават младите, че в България е имало комунизъм, какъвто никога не е имало и че комуниста е враг и омразен човек. Не казват, че левите имат различно виждане за развитие на обществото и то гледа по-напред  от тяхното материално съзнание.

Издигнаха мемориал в центъра на столицата на жертвите на Народния съд , като написаха имената на жертвите. Тук обаче се оказаха имената и на много фашисти, убийци, антисемитисти и починали през този период. Замъглените умове на антикомунистите не казват, че народния съд се е провел по времето когато още бушува втората световна война. България е задължена от чл.6 на Примирието, което подписва с държавите от Антихитлеристката коалиция на 28 октомври 1944 година, да задържи и съди виновниците за въвличането й във войната на страната на хитлеристка Германия.

В обвинителния акт на първи състав на Народния съд е записано: „ През първите дни на януари 1940 година цар Борис и Б.Филов бяха вече решили да пропуснат през българската територия немските войски и да присъединят България към тристранния пакт. На 20 януари 1940 година се взема официалното решение на Министерски съвет в този смисъл. Немските войски се настаняват в нашите земи и се приготвят да започнат поход срещу Югославия и Гърция. След разгромяването на югославската и гръцката войска по нареждане на Хитлер бяха окупирани Македония и Тракия от български войски. Тогава цар Борис, който играеше ролята на най-жалък васал и жандарм на Хитлер на Балканите, беше увенчан, като „цар Обединител”. Немците не скриваха, че считат Македония и Тракия за германски области, управлявани временно от българската администрация. Там бяха изпратени най-корумпираните и най-жестоките администратори и военни началници, които тероризираха, ограбваха и избиваха местното население. Създаде се една сложна машина за ограбване на българското стопанство. Всички произведения на нашето земеделие и на нашите фабрики, всички суровини и материали се обираха  и изнасяха без контролно за Германия, за издръжка на нейната разбойническа армия. Съгласно сключената спогодба, сделките с Германия трябва да се извършват на компенсационни начала. Немците обаче, не изпълняват своите задължения по тези сделки и дългът на Германия към БНБ постепенно достига до колосалната сума от 75 милиарда лева дълг, който разбира се никога няма да бъде изплатен. Закона срещу евреите става нов източник за забогатяване на българските фашисти. Всички крупни еврейски банки и фабрики преминават в ръцете на разни „патриоти” - генерали, полковници от запаса, висши полицейски чинове и др. Бедното еврейско население, беше малтретирано, избивано и изпращано по трудови лагери. Около 13 хиляди евреи бяха задигнати от Беломорието и Македония и откарани с пломбирани вагони в Полша, където са били най-зверски избити. Други хиляди на път за Палестина бяха потопени с корабите.  Започнаха масови арести и политически процеси против членовете на Работническата партия, РМС, както и против всички демократически настроени хора, които дръзваха да се обявяват против фашисткия курс на правителството. Военните съдилища действаха трескаво. Стотици бяха обесени и разстреляни. Повече от 10 000 бяха осъдени на тежки наказания и хвърлени в затворите. Тогава започна нова форма на борба. Подгонени от полицията или заплашени от фашисткия съд младите хора грабваха, каквото оръжие можеха да намерят и избягваха в планините. Числото им всеки ден растеше, а заедно с това борбата срещу тях ставаше  по-свирепа. Полицията беше недостатъчна. Войската беше неудобна. Създаде се кръвожадната жандармерия от най-жестоките фашистки офицери, подофицери и полицаи. Въпреки обаче, всички преследвания, числото на българските въстаници всеки ден се увеличаваше. Така се стига до онова фатално постановление на Министерски съвет от 28 април 1943 година с което се даваше право на фашистките генерали да се справят с непокорния народ. Тогава започна най-страшна и най-срамна страница в нашата най-нова история. Хиляди хора бяха избити без съд, между които беззащитни жени и деца. Забити на колове глави, тела със строшени кости, разнасяни и оставени няколко дни по бунищата за поругаване, хиляди къщи опожарени, десетки хиляди жени и деца интернирани по всички краища на страната - ето подвизите на озверелите фашистки злодеи.”

Тези обвинения са към онези, които предадоха България в ръцете на хитлеристка Германия.

На мемориала можете да видите името на Васил Митаков – правосъден министър през периода 1939-1942 година. Вносител на закона за отнемане имуществото на евреите от 1942 година.

Също така можете да намерите името на Лазар Попов –народен представител, той е един от най-талантливите и дейни оратори защитавали фашизма в България от трибуната на Народното събрание.

 Към тях трябва да добавим Петър Габровски министър на вътрешните работи и народното здраве постигнал споразумение с германските власти да бъдат предадени на Райха 20 000 души евреи, живущи в Македония и Беломорието, а също така и нежеланите евреи от старите предели. под негово пряко командване работи Александър Белев –комисар за еврейските въпроси, който организира пленяването и изпращат в Полша хиляда евреите от Македония и Беломорието.

 Тук трябва да отбележим, че на мемориала можете да откриете имената на офицерите фашисти от царска България, като това на генерал Христо Луков, който става известен не заради своите военни качества, а заради политическата си дейност. Той е един от най-изявените последователи на идеите на Адолф Хитлер и министър на войната 1935-1938г. Като политик лобира за по-антисемитски мерки и политика по-близка до тази на Хитлер. През 1940 година става лидер на Съюз на българските национални легиони, която е пронацистка и фашистка формация.

Към тези фашистки офицери трябва да добавим генерал Трифон Трифонов началник на щаба на войската. Неговата охрана хваща Петима партизани в гората над Рила и лично по негова заповед са убити под връх „Попова шапка”. Генерал Константин Лукаш, който по негово лично желание отива на фронтовата линия на източния фронт и редовно посещава Главната квартира на „Фюрера”. След посещението си на фронта изнася лекции във Военния клуб пред офицери. Отявлен проводник на хитлеризма в българската войска. През 1944 година са заловени трима железничари на гара Яна, като им е предявено обвинение, че са помагачи. Сведението попада при него и той заповяда да се разпънат и убият. По негово предложение Висшия военен съвет приема решение бързо да се ликвидират всички ятаци и партизани. Генерал Кочо Стоянов – страшилище за Софийско и Новоселско в които краища има множества убийства извършени от него и подчинените му! Той сам пише на Софийския военен областен съд за тези убийства извършени в повечето случаи  при „опит за бягство”. Избитите през 1923 година в София също са негово дело. Участва при изпълнението на политическите убийства през 1925 година. Генерал Атанас Жилков е свръзка с главното командване на немците в Белград, Атина и Солун. По негово време от германското командване излизат нарежданията до корпуса: за един паднал убит германец  да се избиват сто сърби;  за един убит български войник да се избиват 50 югославски заложници. Поручик Александър Стоянов с прозвището „главореза”. Той екзекутира задържаните с кирка. Преди да ги убие им отрязвал ушите и ги карал да ги ядат, след което карал задържаните да легнат с лице към земята и с кирка разбивал главите им. Капитан Вичо Ангелов – героя с теслата! Убивал с тесла задържаните, а върху телата на убитите рисувал със шмайзер. Подофицер Цано Вутов – мечкарят. Разбира се че той е играл мечо хоро, но не на мегдана, а върху гърдите на задържаните. Той имал и други „способности”; той е хирург, разбира се не хуманен, режел част от телата на задържаните, докато са още живи. Забивал игли под ноктите на задържаните, чупил им пръстите. Когато виждал жените на задържани им се заканвал , че ще им разпори коремите. Може би не трябва на пропускаме имената на генерал Иван Вълков и генерал Иван Русев, които са издавали заповеди за убийствата на земеделци септемврийци през 1923 година, както и за убийствата на леви интелектуалци, земеделци, комунисти и граждани през 1925 година. На въпросния мемориал може да откриете още много други фашисти, антисеметисти и убийци до 1944 година. Тези убийци днес ни се представят за жертви, но истината за техните деяния се премълчава от днешните антикомунисти.С което мемориала на жертвите на комунизма се превръща в мемориал на фашисткия терора. Така се поставя въпрос на кого се прекланят всички, които поднасят цветя пред този мемориал?

 Замъгляването на съзнанието на обществото е спонсорирано от външни десни неправителствени организации, като тук трябва да отличим фондация ”Конрад Аденауер”, която имат за цел да отврати и отблъсне хората от левите партии, като ги представя  за тъмното зло в обществото. Те се опитват да въздействат върху съзнанието на хората, че лявото е лошо и порочно, но истинската цел е да се прикрият престъпленията на отминалите времена на крайно десните и техните днешни наследници. Следващото действие на антикомунисти може би ще бъде да изпратят днешните леви в газовите камери, а след това ги вкарат в крематориумите.

Надигащите се вълни от неофашизъм, неомаккартизъм и антикомунизъм е първата стъпка към бъдещия диктат и терор.

За това е необходимо да ви призова: Хора бдете!

Вестник "Дума" 12 Март 2016г. 

Правото на достъп до вода е човешко право.

Преди няколко дни беше сменен борда на директорите на столичния воден концесионер. Наглед нищо необичайно, но зад тази смяна може би стоят интереси, които биха могли да обърната обществено политическите процеси в някои държави, но не и у нас. Наглед тихата смяна е продиктувана и подкрепена от управляващата политическа сила в столичния общински съвет. Като управляващи те определят еднолично политиките на съвета спрямо собствените си интереси за сметка на гражданите на столицата.

Правилата се променят и се наказват гражданите, законите се променят в благото на корпорациите срещу обществото. Един има право да ограбва, чрез обществените ресурси защото облагодетелства управляващата кохорта, докато гражданите плащат сметката на това облагодетелстване. Нравствената държава предполага, че политиците са отговорни в управлението и имат държавнически начин на мислене, но в действителност се прокарва и отстоява антидържавно мислене, което се противопоставя на народа. Политическата опозиция показва поне по-нравствено поведение и прави опити да се противопостави, но няма необходимото мнозинство за да блокира това антиобщинско поведение на управляващите.

Срещу сменения директор Бруно Рош има повдигнато обвинение в Румъния за търговия с влияние в периода 2008-2013 година. Следствие на корупционни практики от страна на румънския воден концесионер се е повишила цената на водата многократно. За тези обвинения от страна на румънската прокуратура към бившия директор на букурещкия концесионер са повдигнати обвинения за търговия с влияние. Също така се задават и редица въпроси като: Дали е необходимо да се отдават природните ресурси на частни компании?, Как се определя цената на която се продава водата на населението?, Дали регулаторните органи и политическите партии не са зависими от концесионерите?

Тези въпроси се отнасят и за нашата страна, но към тях трябва да попитаме защо нашите органи борещи се с корупцията не се само сезират, къде са БОРКОР, ДАНС и прокуратурата. Трябва да се отбележи че Бруно Рош е бил в борда на директорите на столичния воден концесионер два мандата. През първия период от 2010-2012г. водата е увеличавана няколко пъти, като през 2009 година сме плащали 1,17 лв /литър, то през 2010 година сме плащали 1,28 лв/ литър , а през 2011 година увеличението вече е на 1,40 лв/литър, а в края на 2012 година тя достига до 1.47 лв/литър.

Във втория период на управлението от 2014 до 2016 година, трябва да се отбележи направеното мотивирано предложение към регулатора за 20 процентно увеличение на водата за софиянци. Според регулатора в предстоящите пет години цената на водата може да достигне „социално – поносимия „ таван за софиянци от 5.50 лв/литър.

Има ли връзка между това поскъпване и ролята на директора в управлението на дружеството. През този период на управление от страна на регулатора и общината не се противопоставяха срещу политиката на непрекъснато поскъпване на водата, а изразяваха тезата, че това са разходи и инвестиции на дружеството,с които си подобрява услугата за столичани.

Трябва да се припомним също, че това дясно управление на столицата отхвърли подписката на гражданите за провеждане на референдум относно водната концесия. С този акт дясното управление подчини гражданите на своята политическа воля и интереси. Кой обаче има интерес да не се подчини на волята на гражданите? Определено властта корумпира и привлича в себе си онези, които се подават на корупция. Те от своя страна твърдо и категорично защитават интереса на бизнеса, забравяйки че гражданите са ги избрали за да защитават интересите на обществото.

Чест прави на левицата, че за пореден път се противопоставя срещу концесионера и дясното управление в столична община и защитава интересите на столичани.

Може би Румъния след този скандал върви към разваляне на концесията и следва стъпките на левия кмет Бернард Деланое, който през 2008 година прекрати 23 годишната водна концесия на Париж. След като Париж развали водната концесията последва вълна от разваляне на концесиите в Германия, Унгария,Италия, Испания, Казахстан,Мароко,Мали, Гана и други.

Маржовете на печалба на френските концесионери е паднал с 20 процента, след като са загубили част от западните пазари, но за сметка на това са се увеличили договорите с нови градове в Индия, Китай и Латинска Америка.

Къде сме ние и как е възможно държави от третия свят да осъзнават, че водата е обществено благо и трябва да бъде стопанисвана от обществени оператори, а не от концесионери.

Кога политиците ще разберат, че правото на достъп до вода е човешко право и нямат право да го продават на алчни корпорации. По този въпрос трябва да вземе отношение и Европейската комисия, която да промени регламентите свързани с водата и да се обяви края на либерализацията във водния сектор. Отстояването на либералните политики в сектора създават условия за корупция и търговия с влияние, както в общините така и в държавата.

Вестник  Земя 02. 2016 г.