Протестът – социален, либерален или…?

Независимо от това, което неолиберал­ните тинк — тан­кове ни втъл­пяват 24 години, има алтернатива за Бъ­гария. Това е пътят на сил­ната социална държава.

През пос­лед­ните месеци един въп­рос се задава неп­рекъс­нато в обществено-политическия живот и той е: Кой? Може би увлечен от общата вълна и аз питам: Кой стои зад окупацията и протеста? Защо те искат да си тръгне правител­с­т­вото само след броени месеци управ­ление, при условие, че то се ангажира да провежда социални политики и да защити най-бедните. Кой иска слаба и нес­табилна дър­жава, в която се отрича социал­ната ангажираност към общес­т­вото? Задавам си и въп­роса дали нашите протести и окупация имат аналог и в други дър­жави, където също се опит­ват да се противопос­тавят на управ­лението, в което дър­жавата провежда социални политики за сметка за неолиберализма.

Пър­вият пример, който се появи в съз­нанието ми беше 14-годишната борба на покой­ния президент Уго Чавес и нас­лед­ника на поста му Никола Мадуро срещу либерал­ната опозиция във Венецуела, която само през 2012 година е получила финан­сова помощ в раз­мер на над 20 милиона долара от САЩ. Чрез тази помощ опозицията във Венецуела има за цел да върне неолиберализма в страната и да се противопос­тави на социал­ния модел на управ­ление въведен от Уго Чавес. Другата цел която се прес­ледва е опозицията да върне кон­т­рола на своите финан­сови и политически благодетели върху огром­ните природни ресурси на страната.

Други примери за подобни протести са страните Русия и Китай, както и много други, в които дър­жавите категорично се изп­равят срещу мул­тинационал­ните кор­порации и олигар­хията. В Русия либерал­ната опозиция загуби за пореден път изборите от президента Владимир Путин и се опита да го свали, чрез улични протести и общес­т­вен натиск. Русия, която през пос­лед­ните години се завърна сред водещите икономически дър­жави и показва стабил­ност и започна да провежда активна социална политика, която реализира огромни инф­рас­т­рук­турни проекти и се противопос­тави на еднополюс­ния модел на светов­ния ред, доминиран от САЩ. Именно тези политики и стабил­ността на дър­жавата не са угодни на неолиберализма в Русия и те се опит­ват да прев­земат властта чрез натиска на улицата.

Китай, който през миналата година се превърна във втората икономика в света имаше подобен проб­лем през 1989 година, когато либерал­ните рефор­матори се опитаха чрез студен­тите да променят обществено-политическия модел на управ­ление. Тогава студен­тите поис­каха да се либерализира страната, но правител­с­тво се противопос­тави на протеста и днес социалис­тически Китай се превърна по пътя на умелите и успешни стопан­ски реформи във водеща икономика в света.

Къде сме ние и ще може ли правител­с­т­вото да се противопос­тави на натиска на протес­търите, които се превър­наха в сини ком­сомолци, зад които са зас­танали част от олигар­хията и дес­ницата. Дали „Ранобуд­ните студенти“, ставайки сут­рин рано виж­дат от коя посока изг­рява слън­цето, или по-скоро се интересуват къде залязва. Защото там където залязва следва тъм­нината на една кул­тура, в която цари тотален егоизъм и материализъм. От друга страна, на Изток са славяните, които раз­читат на солидар­ното общес­тво, сил­ната дър­жава и здраво семейс­тво. Защо исканията на студен­тите са политически, а не са социални или академични, как­вито са исканията на гръц­ките и румън­с­ките студенти, които също масово се бун­туват? Нима са доволни нашите млади протес­търи от так­сите, от нивото на обучение и от материал­ната база? И защо бив­шия пос­ланик на САЩ и извес­тен екс­перт в американ­с­ката разуз­навателна общ­ност Джеймс Пардю, се интересува тол­кова активно от студен­т­с­ките протести и окупацията у нас? Защо се крие, а не обяви пуб­лично своята позиция, за да раз­берем дали за пореден път чрез вън­шна намеса се опит­ват да въз­с­тановят неолиберализма за сметка на сил­ната социална дър­жава.

Каква е ролята на прос­ловутия юмрук, който „демок­ратите” са сложили на своето знаме, и който подоз­рително се появява в много дър­жави, чиито законно изб­рани правител­с­тва не са долюб­вани от могъщата задокеан­ска сила, а и от мощни олигар­хични кръгове на мес­тно и меж­дународно рав­нище. Защо той се появи тук, и защо студен­т­с­ката акция на протест съв­пада точно с изразеното намерение на бъл­гар­с­кото правител­с­тво да даде живот на един стратегически проект, какъвто е „Южен поток”.

Когато пог­лед­нете сним­ките и кад­рите от протеста ще видите лица от началото на прехода, които се обявяваха за либерали, десни и демок­рати. Същите лица моделират и анализират нашето раз­витие вече 24 години. Те са идеолозите и екс­пер­тите на същия преход, срещу който „ранобуд­ните” се бун­туват. Тези хора внушаваха идеи на повечето правител­с­тва, и тяхна е вината за модела на капитализъм, който Бъл­гария въз­п­рие. Днес, повеж­дайки протеста, тези хора не искат промяна, а искат връщане към пороч­ния модел, съз­даден от тях, от дес­ните политически сили и от техни общи чуж­дес­т­ранни пок­ровители. Те са онези, които не искат силна и стабилна социална дър­жава и поради тази причина раз­рушиха земеделието, без да дадат алтер­нативно раз­витие на бъл­гар­с­кото село, приватизираха за жълти стотинки икономиката, като по този начин нап­равиха дър­жавата слаба, а нали това е една от основ­ните тези на неолиберализма. Искаме ли ние като общес­тво да продъл­жим по егоис­тич­ния и материален път на неолиберализма или искаме да живеем в една социално справед­лива и стабилна дър­жава, в която тя е и регулатор на пазара. Може би ние вече осъз­наваме че неолиберализма има един основен враг и той се казва силна дър­жава. Но независимо от онова, което преживяхме през годините на прехода и онова което ни втъл­пяваха неолибералите и тинк-танковете, то има въз­можен раз­личен път на раз­витие за Бъл­гария. Вяр­вам че думите на Чавес ще бъдат чути и интелекта на студен­тите ще над­делее над пазара, а той заяви: „ Раз­бира се, че има друга алтер­натива на пазара и ние го доказахме!“

Тодор Канев

в.Земя 19 Ноември 2013 г. Брой 223

Пряката демокрация - възможност за промяна на модела

Партиите трябва да се замислят и по въпроса за вътрешнопартийни референдуми

Пряката демокрация е вече част от нашия  обществено-политически живот, като чрез Закона за допитването до гражданите ние можахме да проведем първия национален референдум в най-новата ни история, както и няколко местни допитвания. Безспорен е фактът, че пряката демокрация е най-демократичният избор, при който ние, гражданите, можем да изразим своя вот за или против предлаганите ни политики и решения от  националната или местната власт. Защо обаче не се провеждат вътрешнопартийни референдуми или все още политическите партии не са готови за този демократичен процес. Може би те разчитат на вътрешнопартийни дискусии, които да заместят референдумите или лидерите на тези формации не искат да им се месят в политиката, която провеждат.
Интересни са проведените дискусии от Палмиро Толиати през 30-те години, който описва как партиите се израждат в бюрократични образувания, които не познават вътрешнопартиен живот: "Въпроса за отношенията между партията и ръководството е предрешен, неговите решения са вече факт. Изменя се вътрешната структура на партията и по същество тя престава да бъде партия. Бавно натрупващите се изменения обуславят преминаването от едно състояние в друго. Партията престава да бъде партия и в нея няма повече място за дискусии". При поврат в политическата идеология на партията от страна на ръководството редовите членове разбират за това от медиите. Тези политически промени не преминават през вътрешнопартийни референдуми, тъй като това е един вид вътрешнопартийна демокрация, а партиите все още не са готови за тези решения и те се взимат отгоре. Дали партиите са се превърнали в придатък на своите лидери и идеологиите на лидерите се превърнаха в идеология на самите партии?
Безспорно е, че винаги ще има мнения за и против вътрешнопартийните референдуми, тъй като това е мнение на членовете и симпатизантите, а то трябва да се наложи над мнението на ръководството. Тези, които се обявяват против, смятат, че ръководството има достатъчно информация, която обикновените членове и симпатизанти нямат и поради тази причина те са некомпетентни. Друга теза е, че членовете и симпатизантите може да вземат емоционални решения, а ръководствата са тези, които отстояват дългосрочните стратегии и независимо от тезите, които са против вътрешнопартийната демокрация. Тя си остава единствено най-демократичния избор, който позволява да се чуе гласът на членовете и симпатизантите. Ако обаче се стигне до решение за провеждане на референдум, много важно е кой ще определи темата, тъй като тя може да бъде спусната от горе на долу и ще има за цел да потвърди тезите на ръководството. По-добрият вариант е темата и инициативата за референдума да се предложи от долу на горе - от самите членове и симпатизанти на партията.
У нас чест прави на левицата, тъй като тя е единствената партия, която е инициирала и участвала в подготовката на реализирането на два от общо трите национални референдума, проведени в България. Членовете и симпатизантите на БСП също така участваха и в събирането на подписи и инициирането на редица местни референдуми в цялата страна. Поради богатия си опит може би е дошло и времето, когато левицата трябва да проведе и своя първи вътрешнопартиен референдум и с това си действие да покаже, че е най- демократичната партия. През изминалия четвърт век от началото на промените се превърнахме в най-бедната страна по доходи в Европейския съюз, като основната причина за това е разрушаването на селското стопанство и приватизацията на икономиката ни по неолибералния - криминален модел, в който се извлича максимална печалба за сметка на работниците и не се плащат данъци към държавата. Преход, в който кината се превърнаха в магазини, а библиотеките в кръчми, представленията в театрите бяха изместени от телевизионните реалита, в които чалгата измести културата.
Сега, когато очакванията на мнозина са държавата да се превърне в основен регулатор, може би имаме нужда от именно такъв вътрешнопартиен референдум. Той ще трябва да сплоти нацията около приоритета на партията, който ще се превърне и в национален приоритет за промяна в модела на развитие на България. По този начин всеки, който реши да се коалира или да потърси подкрепа от страна на левицата, ще трябва да се съобрази с решението на референдума.

Тодор Канев
в."Дума" 16-17 Ноември 2013, брой 267

Този път отстъпките са невъзможни

Когато през изминалите седмици се заговори за промени в здравно-осигурителната система си спомних, че през 2007 година един от коалиционните партньори предлагаше да се отнеме монопола на здравната каса и работещите да се осигуряват и в частно-осигурителни компании. Тогава социалистите успяха да се противопоставят на тази неолиберална мярка, която идваше от зад океана и имаше за цел да прехвърли ресурсите от държавните осигурителни фондове към частни. По повод на исканите промени се интересувах как здравно се осигуряват в САЩ и попаднах на филма на Майкъл Мур - „Недъзи“ В него се описваше здравно-осигурителната система на САЩ,. в която от 1971 година настъпват промени, а именно, като се преминава от държавно осигуряване към частни здравно-осигурителни фондове. По повод предстоящите промени президента Никсън заявява „Целта на здравната програма е проста. Искам Америка да има най-добрата здравна система на света и искам всеки американец да получава необходимите грижи.“ През следващите години здравните компании забогатяват, а обществената система загива, докато се стигне до момента, в който 50 милиона американци нямат здравни осигуровки и не могат да потърсят здравна помощ. Във филма се показваха няколко случая, в които здравните компании не искат да осигурят пациенти,тъй като не отговарят на критериите поставени в застрахователните полици, с което не можеш да се лекуваш и се налага да плащаш огромни суми, ако не си осигурен. Когато обаче се осигуряваш в определен фонд имаш право да ползваш само определени от него здравни заведения и ако дори си в неотложна нужда от помощ и линейката те закара в погрешната клиника ще трябва да заплатиш за услугата или ще се озовеш на улицата. Точно на обратната страна е здравната система в Канада, където държавата се грижи за здравеопазването и се осигурява от събраните данъци. Гражданите не се притесняват, че средствата, ще се отклоняват, тъй като има прозрачност при разходването на обществените ресурси. Къде обаче сме ние и дали целта на промените, които се опитват да ни въведат няма да ни доведе до системата, която в момента се опитват да променят в САЩ чрез „Обама-кеър“ или всички ние искаме една солидарна система, в която държавата е регулатор в здравеопазването. Предложи се идея от страна на либералите в коалиционното правителство здравните вноски ,които ние всички внасяме да се разделят между държавната и частните здравно-осигурителни фондове / втори стълб / в отношение 6% към 2%. Предложената мярка няма да подобри здравната система, а ще положи началото на ликвидирането на държавната здравно-осигурителна каса по примера на САЩ и здравеопазването ще се превърне в средство за обогатяване на бордове на директорите в частните здравно-осигурителни фондове. Предлаганата реформа ще гарантира ли конституционното ни право на достъпно и качествено здравеопазване или неолибарализма ще се пребори с едно от основните ни права .

Дали обаче в нашата здравна система има дефицит на средства или по-скоро има дефицит на идеи, както и на липса на регулации от страна на държавата към частните болници и големите аптечни вериги . В последните години имаме увеличен брой на новооткритите частни лечебни заведения в големите градове, като в тях се лекуват пациенти, които са по най-скъпите здравни пътеки. Защо обаче не се наложи регулация, в която всяка нова открита частната клиника или аптека на мултинационалните компании в големите градове не се задължи да изгражда и здравни заведения и в трудно достъпните райони на страната. Сега когато един от приоритетите в бюджета на правителството е здравеопазването може да се направят и първите стъпки към най-потърпевшите през изминалите години, а именно общинските болници. Те загубиха през последните години голяма част от специалистите, което е и предпоставка за намаляне на броя пациенти, което от своя страна води до влошаване на качеството на здравните услуги. Дали този път левицата ще имат куража и ще се противопоставят на коалиционния партньор по отношение на здравната реформа или ще потърси оправдание, както се случи с плоския данък.

Тодор Канев
вестник "Дума" 30 Ноември 2013. бр.279