Доберманите от жълтите павета.

Управлението независимо от това дали е ляво или дясно, трябва да се вслушва в народа, а не в неправителствените организации, финансирани от чужди сили и служещи на чужди интереси

Отбелязахме четвърт век от началото на демократичните промени у нас. Според прокламираното през това време, ние вече сме заживели в едно демократично и свободно общество, в което има правото да изразяваме нашето лично мнение, както и че имаме пълната свобода на словото. Под път и над път това го говорят журналисти, политолози, социолози, десни политици и даже президентът на Републиката Плевнелиев, който с хъс ни убеждава, че е много по-добре да сме бедни, да има всевъзможни икономически трудности, да нямаме газ и отопление, но да сме свободни и в НАТО и ЕС. Разбира се, бидейки милионер президентът може да си позволи това, нали сит на гладен не вярва…

В същото време в страната има регистрирани около 60 чужди неправителствени организации, като зад повечето от тях официално стоят страните от оста на благосъстоянието. Доколкото у нас пари за развитие на граждански дейности по традиция няма, щедрите грантове от САЩ и Европа са жизненоважни за тези организации и за техните главни говорители. Без тези пари тези хора щяха да бъдат асистентиччета, едва свързващи двата края, но с тях те са „стожери на гражданското общество” и „дисижън мейкъри” (създатели на управленски решения). Всъщност, парите правят тези хора превръщат тези хора в агенти на влияние на чужди сили.

Според тези външни неправителствени организации, демократичните процеси у нас имат нужда от развитие, тъй като са в застой. Нещо като демокрация без демократи. Или както казваше един популярен журналист от три епохи „Да, ама не”.

Проблемът е, че днес тези организации не просто правят семинари и конференции, както си му е реда, но и все по-често се месят пряко в политиката и суверенитета на нашата държава, чрез своите представители на местно ниво, чрез тези добре купени и добре платени агенти на влияние. Неправителствени организации познати, като НПО са особено активни там, където правителствата не се подчиняват на презокеанските покровители или на техните политики.

Интересен е въпросът колко са парите, влагани в България за такива дейности. Това е най-строго пазена тайна, но донякъде завесата на тази тайна бе открехната от признанието на скандалната американска дипломатка Виктория Нюланд, че САЩ са похарчили за демократизиране (разбирай – за развитие на русофобията и организация на Майдани) на Украйна цели 5 милиарда долара. Даже у нас да са десетократно по-малко, става ясно, че в българската политика, икономика, медии, социален живот, просвета и култура, се наливат огромни средства, за да се отклонява България от своя исторически корен и памет, от своите традиции, за да се промиват мозъците на цели поколения, за да се пресича на момента всеки опит за самостоятелно мислене и действие на българските институции.

Съвсем на скоро близката до нас Унгария започна да провежда политики, които не са угодни именно на онези, които искат безусловно подчинение на тяхната англо-саксонска култура и икономика, като не закъсня и отговора от страна на неправителствените организации в Унгария. Бяха изкарани веднага на улицата протестиращи, които бяха финансирани и подкрепяни именно от неправителствения сектор. В отговор на това си действие правителствени служби направиха ревизии и проверки, как се финансират някои неправителствени организации. От което си действие Унгария започна да получава критика на страна на Белия дом, на ЕС и даже на…Норвегия. Страната беше упрекната, че потиска правото на изразяване и че проведените проверките са неправомерни.

Ясно е, че сценарият е един и същ навсякъде. Ако местното правителство води своя собствена политика веднага се намират, както повод за протести, така и съответните протестъри и НПО-та и медии, които създават обществена истерия и напрежение. При това – сценарият не се променя изобщо. От Латинска Америка до Източна Европа, от Африка до Азия, събитията следват ход по учебник, лозунгите са същите, белият роял излиза на площада, появява се красив младеж с окървавена вежда, знамената са с юмрук, окупира се местния университет, а американското посолство „изразява дълбока загриженост”.

Дали обаче този сценарии с предизвикване от страна на държавата на ревизии и проверки в неправителствения сектор, който очевидно изпълнява чужди задачи и работи за чужди интереси, е възможен и в България?

Според официалния регистър на Министерство на правосъдието общия брой на организациите с нестопанска цел е малко над 12 хиляди организации.

Преди три година Института за модерна политика обяви, че „Икономедиа” на небезизвестния Иво Прокопиев е получила 3,3 милиона лева от фондация „Америка за България”, която фондация се финансира пряко от правителството на САЩ. Към това финансиране трябва да се добави и 1,2 милиона лева за сайта „Медиапул”, както и няколко други сайтове. Оказва се че това финансиране е продължило и през изминалата година, като Български медиен съюз излезе с писмо до правителствените институции и до посланика на САЩ в България в което осъжда процеса. Определено групата „Капитал” доказва, че има позиция по отношение на представяне на истината, но това е истина, видяна през нейните не лични, а икономически и финансови интереси, както и добре платена истина на определени властови кръгове до които тя е близка. А какъв по-голям интерес и криво огледало за истината, освен милионите долари от чужбина…

През последни години именно тези организации трайно ни натрапват неолибералния модел и се противопоставят на всяка самоинициатива или проект, които идват от изток.

През изминалата година стана ясно, че и други организации, като Институт „Отворено общество” и Тръст за гражданско общество в Централна и Източна Европа са участвали в кредитирането на неправителствени организации. Лидерите на тези НПО-та са били едни от водещите фигури в протестите през изминалата година. Те са получили сума над 6 милиона лева за проекти, които наглед нямат нищо общо с протестите, но реално парите са използвани именно за подпомагане на това им действие.

Според разпределението на бюджета за 2013г. на Института „ Отворено общество” са насърчени инициативи за включване на неправителствени организации в процеса на формиране на политики и вземането на решения на обща стойност 4,3 милиона евро.

Като срещу тези средства се изисква дейност под формата на:

- Различни граждански наблюдения;

- Дейности за насърчаване на участието на гражданите в процесите на формиране на политики и вземането на решения;

- Стимулирането на доброволчеството.

Наглед зад процесите на формиране на политики, наблюдение и доброволчесвото се коренят привидно добри каузи, но в действителност зад тях стоят корено различни причини, които са ни вече твърде понятни и известни.

Може би ние трябва да си задаваме въпроса: Кой се опитва да въздава справедливост в нашето общество?

Може би в България съществуват сили, които дърпат назад общество и поради тази причина държавите на благоденствието, се намесват във вътрешната политика на нашата демократична страна. Дали от своя страна днешните НПО-та нямат и друга задача, а именно да изместят научния капацитет от стана на БАН с техните НПО-та, които да формират научния капацитет на бъдещото общество.

Управлението независимо от това дали е ляво или дясно, трябва да се вслушва в народа, а не в неправителствените организации от формата „Мак Доналдс” , които основно консумират приходи от чужди благодетели и след това силно крещят по жълтите павета. След като извършат своите деяния и са добре нахранени от господарите си, тях ги потупват и помилват по главите. От което ги обладава една силна дрямка, сякаш не са били до вчера онези кръвожадни добермани, които защитаваха яростно демокрацията. Днес когато обществото е под покровителството на страните от благоденствието, вече неговата демокрация не е заплашена и няма необходимост да се събуждат доберманите отново.

Може ли да има демокрация и в социални общества, а не само в либерални, както непрекъснато ни убеждават, с тяхната мнима демокрация. Сигурно е, че демокрацията и социализма ще бъдат част от бъдещето общество под формата на демократичен социализъм, но дали ние ще можем да го видим.

Тодор Канев 

Вестник"Земя" 03. Февруари 2015г.

Ястребите – мутрите в съвременната геополитика

Отстъпвайки нашият национален интерес пред чуждия натиск ние губим не само средства, идентичност, но и геополитически позиции

Тежки бронирани джипове с въоръжена охрана и отцепване на големи административни сгради – тази картина, която беше присъща за мутренските години от времето на 90-те се разигра през лятото в центъра на столицата. Сега обаче тук мястото на мутрите, беше заето от ястребите. Те отново прелитат над всяко едно място, което не се подчинява на ноелиберализма и неговата ценностна система и като мутрите от времената на прехода отправят заплахи. Полета на ястребите над България не беше никак случаен, тъй като те искаха за пореден път да подчинят на своята воля нашата страната, тъй като тя не се подчини на призива от страна на запада за спирането на важен енергиен проект. Дали със заплахи или с други методи, но определено те постигнаха своя резултат върху тогавашния българския премиер. След като решиха проблема с България, те много бързо си тръгнаха доволни и се отправиха към следващата си цел.

Засега те пречупиха стремежа ни да се включим в един много важен енергиен проект, който би донесъл само ползи за страната ни – „Южен поток”. Не е никак случайно това поведение на ястребите, тъй като чрез този проект се отклоняват средства, които са така ценни за правителството на Украйна, но и за интересите на САЩ. В момента те получават транзитни такси, които са няколко милиарда долара от пренос на природен газ от тяхна територия към Европа, ако обаче тези такси не влизат в бюджета на Украйна, то тя ще бъде изправена пред фалит.

Същите тези ястреби стояха в началото на годината на Майдана зад опозиционните фашистки формации

и яростно се противопоставяха на легитимно избраното правителство. Субсидирането на протестиращите идваше основно от запад и днес тези, които управляват страната, трябва да върнат парите на кредиторите. Дали чрез даването на концесия на газопреносната система на Украйна или по друг начин ще разберем много скоро. Очевидно, че кредиторите на протестите не искаха да признаят своята грешка и поради тази причина продължават да въвличат и други страни в конфликта, който те организираха. Поведението на ястребите, както винаги е арогантно и нагло. Търси се ефекта на телевизионното шоу, което да покаже колко са силни, но без да поемат политическа отговорност за действията си.

Кой обаче ще плати за техните действия след това е въпрос, на който всеки от нас може да си отговори.

Целите, които те си поставят винаги се отстояват с пари, заплахи или военна намеса, но историята показва, че този модел е изчерпан и има кратковременен резултат.

В повечето случаи част от атакуващите ястреби са бивши военни, като дори някои от тях са участвали във войната във Виетнам, където претърпяха голямо поражение. Те продължават да искат да има нова студена война или въоръжен конфликт, тъй като би удовлетворил техните ексцентрични нужди и самолюбиви и праволинейни действия. Определено тези, които са загубили войната днес търсят реванш на техните неудачи, чрез Майдана или други протести в независими демократични държави. Може би все пак те трябва да се огледат и да разберат, че вече четвърт век измина от промените, които промениха света. Днес може би сме все по-близо до едно информационно общество, което залага на дипломацията, а не на липсата на такава и грубото потъпкване на суверенитета на отделните нации. Преди броени дни един от ястребите имаше наглостта да обяви премиера на Унгария за неофашистки диктатор, и че се подчинява на Русия, само защото Виктор Орбан води своя независима политика. След изявлението последва поредния дипломатически скандал. Това изказване е присъщо именно за хора, които не уважават различното мнение или модел на управление, алтернативен на техния. Същия ястреб отправи заплаха към президента на Русия с посланието, че: „Арабската пролет наближава границите на Русия и че него ще го последва съдбата на Кадафи“. Може ли тези коментари на въпросното лице да са породени именно от дългия му престой в дълбоката виетнамска яма, докато е бил военнопленник?

Борбата, която искат да водят ястребите с мечката безспорно не  им е в категорията.

Поради тази причина избягват директния сблъсък и търсят алтернативен подход за да реализират своите планове. Към днешна дата ние сме въвлечени именно в този конфликт между тях и най-вероятно, ще сме най-големите губещи след края му. Стигна се до там, че Русия ни призова да отстояваме нашият си национален суверенитет, а камбаната която биха те идваше от съседна нам Турция. В новата ни история ние все по-често се превръщаме в някаква частна територия на чужди интереси, като отстъпваме за пореден път нашата националност и държавност за сметка на чужди интереси.

Отстъпвайки нашият национален интерес ние губим не само средства, идентичност, но и геополитически позиции. Наглед проектът беше изцяло политически, но щеше да носи на страната ни само ползи. Нашите съседи се обявиха за енергиен транзитен център на балканите макар да нямат изградена инфраструктура, но най-вероятно няма да пропуснат открилата се пред тях политическа и икономическа възможност за изграждането за енергийна инфраструктура.

Турция иска, да бъде основен партньор на Европа при преноса на енергийни ресурси

към стария континент. Дали обаче ние европейците искаме да сме зависими от поредния посредник за сметка на производителите. Европейската комисия за пореден път ни говори бюрократично, като ни убеждава, че мисли за потребителите, но в същото време действията и са насочени към насърчаване на повече посредници преди енергийните ресурсите да достигнат до обикновения потребител. Най-големите губещи към днешна дата, ще бъдат Украйна и България, ние ще бъдем заобиколени за сметка на нашите съседи, които с нетърпение очакват поредното пропадане на взаимоотношенията между България и Русия.

Тодор Канев

в."Земя"  Брой 241, 18 Декември 2014г.

Ще има ли поправка Бат Сали?

Преди броени дни започна работа новото Народно събрание. Дали обаче то ще оправдае очакванията на избирателите е въпрос, на който ще може да си отговорим много скоро.

В самият ден на откриването на 43-то Народно събрание пред него имаше протест, който беше в знак на недоволство към изборното законодателство и системата за преразпределение на мандатите. Организиралите се граждани от Кюстендил и Дупница не искат от техния район да бъде излъчен депутат от квотата ДПС . Те имат пълното право на това, тъй като въпросния депутат има много ниска подкрепа в техния избирателен район, а там няма и етническо турско малцинство.

Може би трябва да попитаме: Как определения народен представител от либералите, ще решава проблемите на хората от района на Кюстендил и Дупница, след като има толкова голяма обществена нетърпимост срещу него. Означава ли, че той ще ползва полагащите му се от събранието привилегии и средства за посещение в района, а той ще се крие от хората от района и ще харчи народните пари, както него му е удобно.

Ако внимателно се анализират резултатите на гласувалите българи в чужбина се появяват интересни факти. Като факта, че има увеличение на броя на гласувалите в чужбина с 32% спрямо изборите през 2013г. Докато ние живеещите в България трудно можем определим за кой политически субект да гласуваме или въобще дали да гласуваме, то онези, които са напуснали страната ни се опитват да определят нашето политическо бъдеще. Защо трябва да ни определят бъдещето псевдо бизнесмени, които ограбиха България по време на прехода и от парите на народа живеят в далечни страни, от където изпращат своят вот за определени политически субекти, които са част от днешната олигархия?

Може ли българи, които са повече от 20 години извън пределите на страната ни да определят нашето бъдеще. Как така онези, които имат двойно гражданство и веднъж гласуват и подкрепят партия, която има откровено неоосманско поведение и претенции върху бълканите. Същите тези граждани да могат от друга страна да подкрепят либералната европейска партия. Може би не трябва да се пропускат и онези наши съграждани с двойно гражданство, които са зад океана и са гласували за правителства, които имаха и имат откровена милитаристична политика срещу независими държави или в момента налагат санкции срещу Русия, която е наш външно-търговски партньор и от тази санкции страда и нашата икономика.

В предизборната кампания ярко се открои посещението на лидера на ДПС в Анкара. Там той се срещна с президента на Турция. Интересно е, че срещата беше затворена за медиите, от което можем само да предполагаме за какво са си говорили. Дали обаче посещението в Турция имаше необходимия ефект? Към днешна дата след края на изборите можем да констатираме, че ДПС е увеличила подкрепата си с цели 6 хиляди гласоподаватели в сравнение с 2013г., която подкрепа идва именно от Турция.

Общия брой на гласувалите извън страната е 145 хиляди, което означава, че 10 народни избраника са определени извън територията на страната ни. Което от своя страна поражда въпроса: Защо ние като европейци трябва да признаваме вот извън територията на общността, който вот ни насочва към близкия изток или към Америка.

Може би символично, но вота за политическите партии е разпреден много интересно. Политическа партия ГЕРБ печели изборите в секциите Лондон и Вашингтон, докато Реформаторския блок печели най-голяма подкрепа от Брюксел и Берлин. За ДПС, както винаги най-силния резултат идва от Турция. БСП получава макар и скромно, но най-много гласове от секциите в Пекин и Москва.

Дали казуса с избора на депутата от ДПС и вот извън страната, ще наложи промени в изборното законодателство и как ще се промени е въпрос, който стои пред новоизбраното народно събрание. Може би освен него да се анализира, дали промените свързани с преференциалното гласуване не носят и своят негативен процес върху политическата система. На вид добрата идея за преференциално гласуване леко полеко се изражда в поредното купуване на гласове, но този път това е за сметка на авторитетите и личностите, които нямат финансов ресурс но за сметка на това носят в себе си интелекта и морала.

Чрез пропаганда към властта

Възходът на националистите в цяла Европа променя политическия пейзаж 

Много или малко са 70 години? Оказва се, че човешката памет е твърде къса за онова, което причини фашизмът както на нас, така и на цяла Европа... През последните години както в България, така и на Стария континент националистите и крайно десните партии набират сила. На последните евроизбори националистите от цяла Европа се представиха успешно и вкараха в Европейския парламент представители от почти всички страни от общността. Икономическата криза и военните конфликти в близост до Европа създадоха напрежение в редица сектори от обществено-политическата и икономическата сфера. Образува се морален, политически и социален вакуум, от които се възползваха именно националистите.
Не стига, че вече имат присъствие и в законодателната власт, но се появиха по улиците и започнаха да организират преврати, метежи и бунтове, дори успяха да свалят законно избраното правителство в Украйна. Коя обаче ще бъде следващата страна, която ще бъде пометена от кафявата чума, е въпрос, на който може би ще си отговорим много скоро.
В своята книга "Фашизмът" Желю Желев пише: "В исторически смисъл фашизмът действително е вече изживян и за неговото възвръщане не може да става и дума." Може ли да се съгласим днес с тази теза, след като виждаме как се завръща национализмът навсякъде около нас.
Завръщането на фашизма може би не е и никак случайно, както и преди, така и днес той има своите предпоставки, които може би се коренят основно в дълбоките икономически и политически кризи в нашето общество. Разочарованието от традиционните политически партии води на бял кон националистите, които търсят начини да пропагандират, че ще провеждат социални и етнически политики. В изминалата предизборна кампания именно националистите се опитаха да събудят спомена за социалистическата държава и нейната социална и градивна функция в обществото до настъпилите промени преди 25 години.
Трябва ли да позволим на националистите да продължават с това нетолерантно отношение към всички, които са от различно вероизповедание, както и тяхната позиция, че за всички беди са виновни онези жени и деца, които бягат от войната в Близкия изток и търсят убежище в България.
Интересни са и похватите на националистите, които разчитат на пропаганда, присъща за времената от преди повече от 80 години, както тогава, така и днес те разчитат на собствени медии, както електронни, така и печатни. Трябва може би да си задаваме въпроса: Защо в тези медии не се появяват опозиционни автори и събеседници с тези, противоположни на техните?
Определено те внимателно са проучили силата на пропагандата от времето на фашизма, която е заявена от Гьобелс, а именно, че: "Пропагандата ни помага да дойдем на власт. Пропагандата ще ни помогне да удържим властта".
Неслучайно националистите все повече се опитват да втълпят на избирателите, че когато те дойдат на власт, от най-бедната страна в Европа ще превърнат България в земен рай. Националистите представят така събитията и политиките, че да са изгодни за тях. От това представяне безспорно се стремят да печелят повече избиратели. Негативните събития и техните вулгарни действия, които ги дискредитират, се замитат под чергата, върху която здраво са стъпили. В нашия конкретен случай може да си спомним за унизителното поведение в самолета на немския  авиопревозвач, както и обидите, отправени към френски дипломат, както и много други. Когато националистите са притиснати и трябва да отразят негативна за тях информация, те я представят с обратна посока, като се опитват да манипулират общественото мнение, а в определени случаи дори се стига до агресия срещу онези, които търсят истината и настояват да се осветли.
Действията на нашите националисти във властта показват, че се интересуват единствено от уреждане на собствените им интереси, като са склонни да продадат своята кауза за угоден имот или за някое удобно място във високите етажи на властта, независимо дали ще бъде на местно или национално ниво.
Определено днес ние, българите, като общество освен че сме в тежка икономическа криза, но се намираме и в морално-политическа криза. Доказателство за това е, че  позволихме на националистите да удвоят броя на народните представители в 43-то Народно събрание. Те ще седнат на местата, които бяха освободени от социалистите. Днес повече отвсякога преди това се нуждаем да погледнем навътре към левицата. Защото заболяването на левицата е заболяване и на самото общество, а резултатът на националистите потвърждава това заболяване. Кликите и задкулисието доведоха до най-лошия резултат на левицата от началото на прехода. Безспорно е, че хората не откриха в листите на социалистите истински държавници, на които могат да се доверят, но дори и да ги имаше, те бяха поставени на задни позиции. Може би и поради тази причина избирателите потърсиха алтернатива в лицето на националистите. Левицата може и трябва да върне своето доверие. Единствено и само чрез леви политики, ако бяха реализирали тази леви политики, докато бяха в управлението, може би днес нямаше да бъдат конструктивна опозиция. И докато ближе рани и е в опозиция, левицата ще трябва да се обнови кадрово с автентични леви личности, а не с клики и задкулисие, в противен случай кафявата чума ще продължи да расте. Нека да направим своите поуки и да не позволим национализмът да се възроди като водеща сила, която да властва над нас.

Тодор Канев
в."Дума" 18 Октомври 2014г.

Демагогия, корупция и пак демагогия

Защо страната ни се върти в затворен цикъл от лоши решения

Може ли днес 25 години след началото на прехода да се съгласим с произнесената реч от Уинстън Чърчил преди повече от 80 години в която той заявява : „ Никой не твърди, че демокрацията е съвършена или премъдра. Всъщност се казва, че тя е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали форми опитани някога“.

Може би повлияни от своята омраза към възможната алтеннативата на либерализма и демокрацията англо-саксонците се опитват и към днешно време да ни убеждават, че няма по-добра алтернатива от демокрацията. Дали обаче ние може да се съгласим с тази теза ,че няма алтернатива на сегашната система. Всички онези, които са видели и са живели и при друга възможна алтернатива на обществена политическа система спокойно може да споделят, че има алтернатива на неравенството, демагогията, корупцията и липсата на сигурност.

Можа ли днешната формата на управление да бъде определена и затворена в формулата демагогия-корупция-демагогия. Според тълковния речник срещу думата демагогия е записано: „Преднамерено въздействие върху инстинктите и чувствата на масите чрез лъжливи и примамливи обещания за постигане на користни цели „. Срещу значението на думата корупция е записано: „Злоупотребата с обществена служба за лично облагодетелстване или, по-конкретно - поведение на длъжностни лица, чрез което те или техни близки се облагодетелстват неправомерно и незаконно, като злоупотребяват с поверената им власт“ .

С наближаването на всеки един избор се появява демагогията, а при последвалото управление на демагозите следва корупцията, която подхранва демагозите до следващите избори, когато следва отново демагогията с цел достигането отново до корупцията.

На национално ниво основните обещания са свързани с по високи заплати и пенсии, както и с намаляно на безработицата. Но голяма част от демагозите не обясняват от къде ще намерят средства за увеличаване на доходите на населението. Докато за намаянето на безработицата се разчита основно на частния сектор, без дори и да си помисли за възможността държавата да инвестира и по този начин да увеличи приходите в хазната след реализацията на проектите и в следсвие на натрупаната печалба. Днес почти всеки втори студент и завършил ученик е потенциален безработен, докато системата от преди 25 години позволяваше на всеки завършил да му осигури договор за работа макар да нямаше частен бизнес.

По време на предизборните кампании почти всеки път в обещанията присъстват и някой от големите инфраструктурни обекти от транспорта или енергетиката, които са от национално значение, като при евентуална възможност за реализация именно тези проекти става атрактивни за прокарване и реализиране на роднински и приятелски кръгове, които се отблагодаряват, т.е. един вид корупция.

Според Европейската комисия, която изследват възможните корупциони практики е установила, че най-висока степен на корупцията е установена в секторите, които са свързани с обществени поръчки и израждането на инфраструктурните обекти от национално и местно ниво, както и във военната техника и технологии, а също така, но не и на последно място в здравеопазването.

Най вероятно общото мнение за корупцията у нас няма да се различава особено от изследването направено за Европейската комисия.

На местно ниво в столицата може да си припомним, че в продължение на 15 години всички кандидати за кмет на столицата обещаваха, че ще изградят завод за боклук, но той все още не е изграден. Друго обещание, които присъства почти всеки път е свързано с откриването на нови детски градини. Трябва да си припомним също така и денонощните опашките пред детските градини за записване на забавачка. А може би и обещанията за изграждане на четири нови спортни зали в столицата, както и за развалянето на концесиония договор с концесионера на столичната вода. Всички тези обещания се забравят бързо след встъпването в длъжност и се започва отново търсенето на възможни корупциони практики, които биха им донесли лично облагодетелстване.

Скорошен пример за такава корупциона практика в това отношение е провалената сделка с отдадените линии на градския транспорт, според който договор общината трябваше да плати сума над милион лева под формата на лихва на транспортната компания. Компанията която експлоатираше линиите, но установи, че не и носят достатъчно доходност и трябва да се отърве от тях, но на изпроводяк реши да си получи печалбата под формата на грешка в лихвения процент. Защо обаче такива грешки се отстояват така пламенно от мнозинството в общинския съвет, а не се отстояват интересите на гражданите. Може би няма да ни стигне времето да си припомняме корупционите практики в почти всички дружества на общината, което показва, че порочната система на демагогия-корупция-демагогия е завладяла най-голямата община.

Все повече са нуждаем от отговорни обществено политически личности, които в периода бяха отстранени от обществено политическия живот и на тяно място се настаниха демагозите и популистите. Ако искаме обаче да продължим по алтернативен път напред трябва да се пробудим от дрямката в която ни омайваха демагозите и да ги изхвърлим в блатото на преходните политици от миналото.

Тодор Канев
в."Дума", 20 Септеври 2014г.

Гладът, който е толкова страшен.

Наближаващите избори, ще повдигнат отново въпросите с идентичността на политическите партии, както и това какви представители ще влязат в бъдещото събрание. Може би очакванията, към левицата за пореден път, ще бъдат най-големи, тъй като тя представлява по дефиниция най-голямата група от хора в най-бедната страна от Европа. Тук би трябвало да са представителите на трудещите се, интелигенцията, както и всички бедни и неоправдани българи. Но дали тези трудещи се и бедни граждани за пореден път няма да бъдат разочаровани от това, че в листите не виждат именно хора на наемния труд, както и интелектуалци, е въпрос, на който много скоро, ще може да си отговорим.

Ще съумее ли левицата да погледне към себе си и да види какви са и проблемите. Може ли да се очаква завръщане към автентичните идеи на социализма, като в основата на това завръщане да бъде трудовата класа на България.

Връщайки се към времето преди 25 години в събранието можеше да откриеш хора, който прославяха труда и с гордост можеше да се наречеш, че си работник. Днес обаче думата работник звучи по съвсем друг начин. Всеки, който се обяви за такъв се смята, че е по-долна класа, на която не трябва да и се обръща внимание. Поради тази причина в идващите месеци, ще започнете да виждате и чувате, кой какъв голям уравленец е и какви влиятелни бизнес отношения е натрупал поради, които причини според неговата персона и на неговото обкръжение е най-подходящата личност, която може да представлява левицата. Тези същите, ще ги видите и в първите редици на идеологически неподходящо място. за тях, но подкрепяни от политически правилните хора.

Социалистите, трудещите се както и всички останали бедни българи, вече не искат да се задоволят с обещанията, които се отправят по време на избори. Хората подкрепящи левицата искат нещо, което реално, ще промени политическата система и ще обърне внимание на обикновения човек с неговите обикновени трудови проблеми.

Как обаче да се очаква промяна, след като в националните ръководства на партиите няма да намерите трудещи се, там ще намерите ловки апаратчици и бизнесмени, които ловко търгуват с влияние за собствена угода. Някои от членовете на левицата с гордост се наричат социалисти, но техните действия в законодателната и изпълнителната власт показват, че са по-близо до либералите и капитала.

Когато утрешните кандидати за народна любов се изправят пред хората на наемния труд, те ще трябва да отговорят на въпроса: Как и въобще дали са се борили срещу бизнеса, който експлоатира и унижава трудещите се. Дали от позицията, която искат да заемат, ще се противопоставят на социалната несправедливост и неравенството в обществото.

Подкрепящите левицата може и трябва да питат и други въпроси, които не са важни според партийните ръководства, но това не трябва да ги обезкуражава. Нека да продължим да питаме: Кога ще се премахне плоския данък? Кога ще започне реиндустриализацията на страната? Кога ще се преборим с бедността и корупцията в страната? Макар, че на тези и други въпроси няма да получаваме конкретени отговори, а и след това да настъпят конкретни действия не трябва да губим кураж и да продължаваме.

Когато обаче в листата видите трудещ се или интелектуалец на по-задно място може да го подкрепят с преференцията, която се дава по право според изборното законодателство, тъй като единствено по този начин, ще може да променим налаганите ни партийни кандидати и в крепостта, която защитава капитала, ще може да влязат повече хора на труда, а те от своя страна трябва системно и целенасочено да започнат да рушат крепостта от вътре, така че да може повече трудещите се да проникнат вътре и да вземат надмощие над онези, които експлоатират нашия труд.

Поглеждайки към нашите южни съседи трябва да си зададем въпроса: Как обаче искаме да се развива левицата у нас? Дали искаме да сме по-близо до СИРИЗА или по-близо до ПАСОК.

На последните избори за европарлемент СИРИЗА беше първа политическа сила и успя да вкара шест представители в европарламента. В листата на СИРИЗА се забеляза яркото присъствие на скромната българска работничка Костадинка Кунева. За нас, като българи и хора, които подкрепяме лявата идея и трудещите се това е огромно признание и гордост. Друга ярка личност е видния  писател и антифашист 91 годишния Манолис Глезос, който е свалил през 1941 година хитлеристкото знаме от Атинския акропол. Генерал Де Гол го описва като „Първият партизанин на Европа“.

На другия полюс е доскоро управляващата коалиция на ПАСОК на тези избори, тя претърпя изборна катастрофа и остана на четвърто място, като успя да вкара двама представители в европарламента. Ако се поинтересувате, ще разберете, че и двамата представители на ПАСОК са по скоро представители на прогресивния млад апарат на партията отколкото на трудещите се или на интелигенцията.

Може би за някои това е химера и опиянение, но защо да не може да се възползваме от добрите практики на нашите съседи и да ги приложим и у нас. Днешните наследници на Дядото трябва всекидневно да отстояват правата и свободите на трудещите се, тъй като те са извоювани с много кръв и пот през годините. Днешните социалисти не трябва да позволяват гладът да е по-страшен от смъртта, както го заявиха колегите на загиналите миньори от преди година.

Днес левицата трябва да докаже, че ще продължи борбата, която отстъпи през изминалите години и гордо ще се завърне на полагащото и се място откъдето ще развее знамето на труда.

Социалистите ще трябва да изкоренят гладът, за да не бъде толкова страшно надвиснал над трудещите се. Заплахата от гладът заема надмощие над трудещите, а представителите на левицата ще трябва да се борят за тях така, че в техните очи да не се вижда отчаяние, несигурност и страх.

Тази задача е трудна, но промяната трябва да започне именно от там.

Представителите на левицата трябва категорично да заявят, че няма да отстъпи и крачка на зад от интересите на хората на наемния труд, които са защитавали в продължение на повече от век.

Тодор Канев
в."Дума" 2-3 август 2014г.

Това ли е елитът на нацията?

След като вече се успокоиха страстите от евроизборите и са ясни евродепутатите можем да попитаме дали тези, които изпратихме в Евро-парламента са елита на нашата нация. Всяка една от политическите партии ни убеждаваше в компетентността и възможностите на нейните кандидати. Седемнадесетте евродепутати може и да са елита на своите партии, но дали те са представителите на онези обществени групи, които са елитите на нацията.

Когато разгледаме образователния ценз на нашите евродепутати, ще видим, че тук се откроява групата на икономистите, които са най-голямата група и са общо петима. Следвани от политолозите, правистите и филолозите. В групата има по един инженер, историк, журналист, ветеринарен лекар и библиотекарка.

Къде обаче са културолозите, лекарите, земеделците, научните дейци, артистите, художниците и всички останали, които са част от действителния елит на нашата нация. В предизборната кампания елита на нацията стоеше на страна от политическите партии, тъй като политиците искат да се срещат с тях единствено по време на избори, а след това ги забравят за дълъг период от време до следващите избори. В някои формации се разчиташе културните дейци да носят основната тежест на кампанията, а в същото време те бяха в задните редици на листите. Стигна се до там, че едно от най популярните лица в спорта беше ползвано в предизборната кампания без дори да бъде уведомено, че ще стане лице на кампанията за определена политическа сила.

В предизборните клипове по медиите се появяваха популярни дейци на културата, които ни представяха политически послания за бъдещето на Европа, докато в същото време кандидатите за евродепутати на политическите партии се срещаха със своите твърди ядра да ги убеждават в онова, в което те са убедени.

В дебатите се чуха много обещания за подобряването на жизнения стандарт на нас българите, както и че те ще се борят за промяна на модела на управление на Европа. Говореше се и за устойчиво икономическо развитие на общността. Но съседката ми баба Цана от моето село виждаше в лицето на кандидатите високо платени европейски чиновници, а не кандидати, които могат да върнат живота на село. Срещата на кандидата с местния актив, която се проведе в местното читалище не стана и дума за културата. Явно кандидата не осъзнаваше, че той е в един от храмовете на българската култура, а и може би културата му е малко далечна, тъй като не е от опорните точки, които са му предоставени да развива от политическата централа.

В началото на януари Културното Движение Европа публикува и разпространи манифест към кандидатите и политическите групи в Европейския парламент, както и към всички членове на ЕП. В него се представяше визията на дружеството и исканията към бъдещия ЕП.

Според манифеста кандидатите трябва да ни поведат към социален, а не към икономическия растеж. Безспорно това трябва да бъде приоритета за бъдещето на Европа.

В една от точките към политическите партии се повдига въпроса, че програмите на партиите трябва да бъдат изготвени от широк кръг граждани, така че да достигне до повече хора. Друга точка е предложените в листите кандидати да са етично и културно ангажирани.

Към кандидатите се отправяше предложение да представят дългосрочна стратегия и визия, която отива много по-далеч отколкото ни предлага икономическата реалност. Относно стратегията за развитие на Европа 2020, да се преразгледа, като в центъра на стратегията да стои социалния капитал, а не икономическия. На своята традиционна среща артистите от Стария континент зададоха следния въпрос:„Искаме ли да живеем в една бездуховна Европа?“

Манифеста и посланието на артистите не беше споменато в предизборната кампания от нито една политическа формация или независим кандидат. Дали сме толкова далеч от онова, което стои в основата на развитието на всяко едно общество или материализма и егоизма ни е завладял с пълна сила.

Може би втренчени в собствените си проблеми и настоящо битие забравяме за духовността, а нея я търсим едва когато сме загубили нещо лично и важно от своя живот. Политическите лидери подведоха и използваха всички тези личности на културата и изкуството за собствен пиар, но не след дълго време, ще има нови избори, а тогава тези използвани от тях лица най-вероятно, ще останат в страни и ще гледат агонията на тези, които ги използваха.

Един местен лидер на политическа формация беше забранил, да се гласува с преференция за определена обществено-популярна и достойна кандидатура в листата, тъй като ще се размести листата, която е спусната от горе. Но съдбата понякога е онази, с която прави промени въпреки упорството.

Докато друг бивш политически лидер използва своето влияние в политическата формация, която водеше преди време и чрез преференцията измести неудобна за него личност, която водеше листата. Въпреки, че в същата листата имаше представител от неговата формация, която стоеше много по-високо от другите на духовния пиедестал.

Евро депутатите да не забравят какво ни каза проф. Андрей Пантев в началото на изборната кампания: „Ще наблюдавам евродепутатите със строга любов“.

Очаквам от тях да се борят за националния интерес в Европейския парламент и да пренебрегнат партийните пристрастия въпреки, че не са елита на нашата нация, но поне да ни докажат, че са етични към страната.

Тодор Канев

в."Дума" 14 юни 2014г.

На кого принадлежат природните ресурси?

Преди петнадесет години заедно с ограбващата приватизация на нашата икономика бяха подписани и голяма част от концесионните договори, които са валидни и към днешна дата. Днес концесионерите, които в продължение на този период ограбваха нашите природни ресурси започнаха да осъзнават, че за някои от тях наближава крайния срок на техните договори, а към други има обществена нетърпимост.

Поради тази причина концесионерите използват различни наши и чужди лобисти, неправителствени организации и бизнес асоциации, които да окажат влияние върху изпълнителната и законодателната власт с цел да продължат техните концесионни договори.

Концесионерите в голяма степен ограбват на безценица, нашите обществени ресурси и експлоатират природните богатства и инфраструктурата при заплащане на минимална концесионна такса към държавата или общината

Наскоро американски, гръцки и френски бизнес-асоциации се опитаха да се противопоставят на предложение свързано с промяна в законодателството, което отнема монополното положение в сектора с концесиите върху минералната вода и предоставя възможността на нови компании да навлязат в сектора с бутилиране на минерална вода от един кладенец.

Американският лобист, който присъстваше на срещата размаха пръст, като заяви, че ако се приеме поправката, то това би повлияло на търговската марка и е в разрез с европейското законодателство и защитата на интелектуалната собственост.

Трябва да се отбележи, че компаниите, които бутилират минерална вода носят имената географските местности от където се бутилира водата, а не са търговски марки. Не знам дали американския представител е запознат, че използваните от чуждите компании имена са с хилядолетна история и са по-стари от самата американска нация.

Противопоставянето на поправката в закона от страна на големите бутилиращи компании никак не е случайна, тъй като те искат да продължат управлението и контрола на сондажите, от които извличат водата, чрез налагането на законов монопол в сектора. Сегашните компании не искат да има нови конкуренти в сектора, тъй като продават минералната вода на приблизително една и съща цена, което може би е един вид негласно картелно споразумение.

Сегашната продажна цена за литър в магазините на дребно е около 55 стотинки или това са 550 лева за хиляда литра, а концесионната такса която плащат на държавата е около 3,50 лева за хиляда литра. Ясно се вижда, че печалбата от литър минерална вода е над 150 пъти, което е много изгодна инвестиция и поради тази причина никоя от сегашните бутилиращи компании не иска да има нови конкуренти в сектора.

Столичният концесионер „Софийска вода“ преди дни поиска ново увеличение на питейната вода, като един от мотивите на ръководството е, че не може да има толкова голяма разлика в цената на минералната и питейната вода. Друга причина , която беше изтъкната, е че дружеството има инвестиционна програма, за която са и необходими средства. В тази концесия е интересно, че според концесионния договор Столична община не получава никаква концесионна такса, макар, че дружеството е на печалба, а срока на концесията е за 25 години.

Тук може би трябва да си зададем въпроса: На кого принадлежи водата? Дали тя е собственост на обществото на което  всички ние сме пълноправни членове или на експлоатационните дружества, които извличат огромни печалби за сметка на държавата, общината и на наш гръб.

Би трябвало да попитаме, какво става и с другите концесионни договори, тъй като някои от тях  вече изтичат. Ще продължават ли концесионерите да извличат единствено суровините от нашата природа, а свързаните с високо технологичните процеси на последваща преработка и обработка на тези суровини да се извършва извън пределите на България, докато у нас да продължава да остава единствено първичното и мръсно производство на суровините.

Някои от концесионерите дори не са плащали концесионни такси макар, че те са направо символични в сравнение с онова, което добиват.

Много интересна е концесията свързана с едно от нашите златни находища. В него е записано, че държавата ще получи минимално концесионно възнаграждение в размер на 1.44% и максимално до 5%. Много е интересно, кой е подписвал именно този концесионен договор и как е възможно концесионера да печели от тази концесия между 95 и 98 процента от всичкото добито злато и сребро.

Може би 15 години след като бяха подписани едни от първите концесионни договори може би трябва да бъдат потърсени варианти за тяхното преразглеждане към днешна дата, тъй като цените на суровините се покачиха на световните пазари, а договорите оставан на нивата от преди 15 години. Общественото очакване е да има справедливо заплащане на отнетите от нашата природа богатства и ако не се променят обстоятелствата, то рано или късно ще избухне ново обществено недоволство срещу властимащите, които прикриват експлоататорите на нашата природа. Нашите така наречени външни инвеститори, които експлоатират природата ни не казват и дума относно преразглеждане на концесионните договори, но вярвам, че изпълнителната и законодателната власт, ще поправят тази обществена несправедливост.

След деиндустриализацията, която преразпредели обществените ресурсите в малка група хора, днес очакванията на всички нас е икономиката да се съживи, а единствения начин за това е чрез реиндустриализация на икономиката. Но как е възможно да реиндустриализираш, ако не си върнеш ресурсите, които в момента са в ръцете на алчните концесионери.

Либерали срещу марксисти

Преди няколко дни Либертарианското общество организира дебат на тема: „Мизес срещу Маркс“ като Владимир Каролев трябваше да защитава позицията на Мизес, а съответно Александър Симов защитаваше теорията и позицията на Маркс.

В клубът, който беше подслонил сблъсъка беше пълно с хора, които очакваха да започне двубоя. Между младежите имаше такива, които носеха значки на либертарианското общество, както и такива, които носеха значки и тениски на окупаторите на университета.

Не стига, че марксистите бяхме по-малко в клуба, но и на чужд терен, тъй като тук се събират и дискутират младите либерали.

В началото модератора предостави думата на Каролев, който започна да представя класическата, неокейнсианската и австрийската икономически школи. „Според мен Марксистка икономическа школа няма. Капитала е политически документ, който няма нищо общо с икономиката.

Мизес е представител на австрийската икономическа школа, той  написва книга „ Социализма “ в която описва, защо икономиката не работи там където има социалистическа система.“

След което модератора предостави думата на Александър Симов, като той представи своята позиция по темата: „ Аз открих Маркс през книгата на полския философ с либерална нагласа Лешев Колаковски „Основни направления на марксизма“. Която книга има за цел да отхвърли всички марксистки идеи. През обективната критика на марксизма, автора пише че тук Маркс е прав там Маркс е прав, тук Маркс казва правилно това, там казва правилно онова. Именно през тази книга аз открих Маркс. Критиката не ме спечели, но аз разбрах идеите и започнах да се интересувам.

Марксизма в България е бил много добре приет и още от първите дни тук има голямо марксистко течение. Един от тези марксисти от началото на миналия век се казва Спиридон Гулабчев, който е живял в Русе. Той е обобщил марксизма, като го е казал в леко шеговита форма: „ Несправедливо е, господа, един да е добре облечен, нахранен и обут, а друг да е толкова беден, гладен и окъсан, че да не може да пийне една ракийца преди да захване някоя работа“.

Този дебат не е от вчера, а неговата история започва преди повече 300 години. Тогава на страната на либералите твърдо застава войската и религията, които завземат нови територии, търсещи ресурси и плячка. Те са поробвали, ограбвали и унищожавали цели цивилизации, които са съществували хиляди години преди тях. Налагали са им и продължават да ни налагат техният индивидуализъм и егоизъм, като целта е да се възприемат нормите на либералното общество.

Според един от патриарсите на либерализма Адам Смит съществува „невидима ръка“, която се грижи за всички нас и не е необходима никаква намеса от страна на държавата в свободния пазар. В книгата си „Теорията на моралните чувства“  той е записал:“ Богатите си разделят с бедните продуктите на подобренията в своя живот . Направлявани сякаш от невидима ръка, те разпространяват между обитателите на земята най-необходимото за живота на бедните. Богатите така или иначе, консумират само малко повече от бедните и въпреки своя егоизъм и ненаситност към повече и повече.“

Дали тази „невидима ръка“ не е онази, която именно експлоатира работника, а след това му дава най-необходимото за оцеляване до следващият работен ден.

Според Адам Смит свободния пазар е контролиран от „невидима ръка“, която непрекъснато се грижи да ни предостави максимално конкурентни условия и възможности. Кризата от 2008 година определено ни показа, че такава „невидима ръка“, която може да контролира свободния пазара на акции, деривати и недвижими имоти не съществува.

Тук може би трябва да се отбележи,че Мизес, който е един от последователите на идеологията на Адам Смит. В свои статии пише, че одобрява италиански фашизъм, тъй като по този начин се потискат левите елементи в Италия. В своята книга „Антикапитализма“ Мизес пише, че завистта е онази доминираща сила, която стои зад анти капитализма и всеки, който не е на върха на дървото завижда на тези, които са над него.

Точно на противоположна страна е Маркс, който анализира производствените, икономическите и политическите процеси, като стъпва на три основни стълба в своите трудове, а именно класическата немска философия, класическата английска икономика и френския социален и революционен опит.

В „Принципите на комунизма“, който е основния документ на, който стъпва бъдещият манифест. Марксистите се противопоставят на съществуващият обществено икономически модел. Представения от тях програмен документ промени света през изминалия век и показа, че има алтернатива на сегашната либерална система.

Според тях новия обществен строй трябва да бъде: „Под управлението на цялото общество, т.е. ще работи в интерес на обществото, по обществен план и при участие на всички членове на обществото.“ Маркс предлага следните мерки за укрепване на държавността след, като политическата власт бъде завзета от пролетариата:

-        Експроприация на поземлената собственост и използване на поземлената рента за покриване на държавните разходи.

-        Висок прогресивен данък.

-        Централизация на кредита в ръцете на държавата, чрез една национална банка с държавен капитал.

-        Централизация на целия транспорт в ръцете на държавата.

-        Увеличаване броя на държавните фабрики

-        Обществено и безплатно възпитаване на всички деца.

В началото на манифеста марксистите се противопоставят на класовото неравенство в обществото и смятат, че то може да бъде преодоляно единствено, чрез революционно преустройство на цялото общество или с обща гибел на борещите се класи.

Връщайки се към дебата от днешното време ние ще открием почти същите тези от двете идейни течения. Според днешните либерали хората на труда са мързеливи, необразовани, завиждащи на богатите и без лична инициатива.

Либералите изразиха позиция, че днешната криза се дължи на намесата на държавата на финансовите пазари и според тях, ако пазара беше свободен нямаше да се стигне до тази криза, тъй като има „невидима ръка“, която контролира пазара. Тази теза по нищо не се различава от представената от предшествениците на либералите, които смятат, че всички неволи на пазара се дължат на държавата.

Марксистите защитиха тезата, че свободния пазар се държи по този начин, защото няма задръжки, а когато няма регулации свободния пазар се проваля. Днешната обществено-икономическа система довежда до огромни неравенства в обществото. Като пример беше посочен, че членовете на управителния съвет на корпорации и директорите вземат до 100 пъти повече от работниците, които са в основите на печалбите на дружествата.

Левите попитаха либералите дали е справедливо един процент от населението да притежава 80 процента от брутния вътрешен продукт, а в същото време да има над един милиард, които живеят с по-малко от 1.25 долара на ден.

В края на дебата стоящата до мен млада дама избухна, като заяви, че не иска с нейните пари да се реиндустриализира страната. Не можах да разбера кой тогава ще се погрижи за развитието на икономиката и за създаването на нови работни места. Днешния бизнес елит лежи на онова, което беше направено именно от държавата, но вместо да го доразвие и да привлече нови инвестиции. Новия собственик либерал го наряза на скраб, а трудещите остави без работа.

Няколко дни след дебата в интернет блога на Каролев се появи публикация на тема: „Беден ли си през очите на политиците?“. Статията е базирана на данни и публикация в Файнешъл Таймс. В самото начало се казва, че: „През 1990 година 1,9 милиарда души или над 1/3 от световното наследство са оцелявали с под 1,25 долара на ден. Към 2010 година, броя на тези хора вече е спаднал до 1,2 милиарда или под 1/5 от населението. Практически, по време на 25-те години след падането на Берлинската стена, хората изкарват между 2 и 10 долара на ден.“

Статията се опитва да ни внуши, че благодарение на либерализацията в световен мащаб броя на бедните е намалял значително. Тук не се изтъкват два фактора, които са повлияли на тази статистика. Първия е че за този период инфлацията се е увеличила в пъти. Като пример може да се взема цената на петрола, която през 1990 година е била 20 долара за барел, а днес е 105 долара за барел, което е пет пъти увеличение на цената за периода. Друга жизнено важна стока е пшеницата, която през 1990 година е струвала 113 долара за тон, а днес е 325 долара за тон, което е три пъти увеличение на цената. Втория фактор, който е пропуснат в статията, че Китай е държавата благодарение, на която се дължи това повишение на световния жизнен стандарт. Докато богатите западни държави борят бедността основно в своята политическа реторика и анализи, то Китай, Индия и някои страни от Африка се борят в действителност и промениха статистиката.

Спокойно можем да констатираме, че Маркс е бил прав в своята политико-икономическа теория и това, ще се доказва през всяка следваща криза на капитализма.

Реформата, която може да промени българското село.

Спомняте ли си, как преди да влезем е Европейския съюз тогавашните мисионери ни убеждаваха, че след като влезем в съюза всички земеделците, ще може да получават субсидии, като директни плащания на декар за обработената от тях земеделска земя. Но седем години по-късно дребните земеделски производители и кооперациите са на път да изчезнат под натиска на огромните латифундисти и поради неправилно разпределяните средства от страна на Държавен фонд земеделие към бенефициентите.

Според доклада на Европейската комисия по земеделие относно разпределението на директните плащания в България за 2012 година. Големите производители вземат 80 % от плащанията, а те са едва 6 % от всички бенефициенти. От друга страна останалите 94 % от земеделските производители получават останалата част от субсидията, като на голяма част от тях се налагат санкции и не им се плаща никаква субсидията. Преди дни лидера на българските либералите заяви „Ние направихме фундаментална грешка, като механизми за разпределение на преките плащания на земеделските производители от Европа. Заложихме предпоставки за южноамерикански тип земеделие от което се облагодетелстват едрите земеделци. Още от тази година, ще приложим преразпределение на плащанията, чрез което всички малки и средни стопанства, ще получат по-висока субсидия на декар.“

Безспорно, че тази грешка трябваше да бъде поправена и може би именно сега е настъпило времето за промяната, тъй като има необходимата политическата воля за защита на дребните и средните земеделски производители. Когато обаче изглеждаше, че най-накрая грешката ще бъде поправена и се вижда светлина в тунела. Срещу предложението за промяна започна атака от страна на едрите зърнопроизводители. Предложената радикална промяна в областта селското стопанство е онова камъче в обувката, което особено дразни зърнопроизводителите, тъй като те години на ред определяха политиката в сектора. Според тях прилагането на тази мярка ще донесе вреди на селското стопанство. Зърнопроизводителите обаче не казват истината, че именно тази мярка ще даде възможност за повече инициативи на малки и средни производители и ще направи пазара по-конкурентен. С предложената мярка България ще се отърве от последното място, което заема в момента по-усвояване на субсидии от Европа по директните плащания от страна на малките и средните селскостопански производители и ще я направи по-социално справедлива в сектора земеделие. Но големите зърнопроизводители не желаят по-социално и справедливо общество, тъй като това би означавало за тях намаляване на печалбата. Според доклада на Европейската комисия нашите съседи от Румъния разпределят за малките и средните производители 43% от общата субсидия за страната. Първенци в тази класация са Полша и Словения, които разпределят над 55% от директните си плащания за малките и средните предприятия.

Зърнопроизводителите твърдят, че въвеждането на подпомагането по опростената схема, ще доведе до нарушаване на основните цели на Общата селскостопанска политика, а именно – устойчиво развитие на селските райони. Не знам дали детайлно са се запознали с новата макрорамка на ОСП 2014-2020 година, но в нея се обръща особено внимание именно на малките и екологичните производства. В програмата се отделя специално внимание на младите фермери и на стопанствата до 500 декара, като те ще получават по-голяма субсидия от останалите производители. Целта на промяната е свързана със създаване на повече работни места и жизнени селски райони.

Опасенията, че ще се раздроби земята в следствие на подпомагането на малките производители са неоснователни защото ще накара сегашните едри рентиери да се замислят върху това, каква аренда дават на собствениците на земя. От своя страна мярката, ще доведе до обработка именно на малките парчета земя, които са пустеещи в някой части на страната.

Друго притеснение от страна на зърнопроизводителите е че ще се маргинализира населението на селските райони. Сегашните големи земеделски производители наемат една много малка част от трудоспособното население на селските райони. Те се стремят към повишаване на производителността, като се залага на високопроизводителни машини поради, което човешкия фактор става излишен. Именно тази мярка ще накара малките производители и собственици на земеделска земя да поемат инициатива за производство на продукция, която би им донесла по висока добавена стойност, а от там и ангажирането на цели семейства в производството. Тази мярка би засилила социалните контакти и би увеличила приходите на повече земеделци. Според данни на дирекция „ Агростатистика “ към Министерство на земеделието обработваемата земя е 3,227 милиона хектара от която 83 % са засадени със зърнени и маслодайни култури. От което ясно се вижда защо зърнопроизводителите са онези, който се съпротивляват на предлаганата мярка за помагане на малките производители. В най бедната част на страната, а именно северозападна България дела на засадените със зърнени и маслодайни култури достига 94% от общата обработваемата земя за района. Докато в района на централна-южна България частта, която се пада на зърнени и маслодайни култури е 70%, а останалите 30% са заети от зеленчуци, цветя, бобови и други култури. Може би от тези данни ясно се вижда, как района на северозападна България е превърната в южноамерикански тип земеделие, от което се облагодетелстват едрите земеделци, които разхождат средства за лукс и охолство и останалото население, което тъне в бедност и нищета. Мярката е именно тази, която би дала надежда на хората и би съживила селските райони.

Тодор Канев
в.Дума 12 април 2014г.

Няколко важни въпроса към кандидатите за евродепутати

Има ключови проблеми на ЕС, които могат да покажат различията в политическите възгледи

С наближаването на пролетта се усилва очакването за започване на нещо ново и свежо, което ще ни промени и ще ни вдъхне надежда и увереност. За нас гражданите на Европа освен очакваното посрещане на пролетта ни предстои и важен европейски избор. Той ще ни покаже, какъв да бъде модела на управление в следващият пет-годишен период според суверенния вот на гражданите на стария континент. Дали да започне нов устойчив икономически модел на управление. Кои  държави, ще увеличат своите дяловете в икономиките си и ще започне реиндустриализация и повишаване на регулациите или ще се запази досегашния неолиберален модел на управление, в който доминираща роля ще продължат да имат монополите, банките, картелите и офшорните компании.

Кандидатите обаче, ще трябва да ни убедят, че ще могат да проведат политики, които гарантират икономически растеж и заетост, която от своя страна е една от първите стъпки за преодоляването на бедността. 

Те ще трябва да ни отговорят на редица въпроси, които не бяха повдигнати до този момент. До сега номинираните кандидати на различните политически формации се занимаваха повече с междуличностни борби и проблеми на национално ниво отколкото на Европейско.

Не се чуваше до този момент от номинираните, да говорят и поставят голяма част от въпросите, които са важни, както за съюза така и за България и  поради тази причина може би ще трябва да ги питаме, докато не получим адекватни и удовлетворяващи ни отговори с ясна визия за действие и промяна.

Как ще се борят с корупцията, както у нас така и в Европа?

Европейската комисията представи своя първи доклад за борба с корупцията в ЕС.

Според него корупцията засяга всички страни членки в общността, което коства общо 120 милиарда евро годишно на икономиката на Европа. Макар, че през последните години се търсят и се прилагат различни антикорупциони мерки, то видим ефект и напредък в борбата с корупцията не се вижда. Корупцията подкопава доверието на гражданите в демократичните институции и във върховенството на закона, тя вреди на икономиката и лишава държавата от така необходимите и данъчни приходи.

Основните рискови области са в строителството, здравеопазването, както и в областта на обществените поръчки. Рисковете от корупция обикновено са по-големи на местно и регионално ниво, тъй като контрола и проверките са занижени. Но трябва да се отбележи, че не липсват и корупционни практики дори на ниво Евро-комисари.

Европейската комисия представи и две проучвания на общественото мнение по темата. Три четвърти от европейските граждани и 84 % от българите са съгласни, че корупцията е широко разпространена в техните страни. Четири процента от европейците и 11 % от българите заявяват, че им е искан подкуп през изминалата година.

Според доклад на Световния икономически форум най-проблемните фактори за правене на бизнес в България са :

-        Корупцията.

-        Достъпа до финанси.

-        Тежка държавна администрация и липса на административен капацитет.

-        Политическата нестабилност.

-        Липса на достатъчно образовани работници, които да отговарят на търсените специалисти от страна на бизнеса.

От тези доклади ясно се вижда, че борбата с корупцията трябва да се провежда, както на национално така и на европейско ниво и този въпрос, ще трябва да го задаваме докато не се предприемат адекватни мерки за изкореняването на корупцията.

Друг важен въпрос, на който трябва да отговорят кандидатите е:

Ще се въведе ли данък „Тобин“ или по-познат като данък върху финансовите транзакции?

След началото на кризата от 2008 година основните европейски политически партии и държави в общността осъзнаха, че трябва да се потърси мярка, която да озапти финансовите спекуланти, които ни доведоха до тази криза. Може би  именно този данъкхе адекватната политическа мярка.

Според Джемс Тобин въвеждането на данък върху финансовите транзакции, ще бъде мярка за противопоставяне на диктата на финансовите пазари. Тобин отбелязва, че за да бъде ефективна мярката на данъка върху финансовите транзакции, трябва да се въведе във всички страни, което ще бъде много трудно и ще срещне огромна съпротива от страна на финансовите институции. Чрез него, ще се успокоят финансовите пазари и спекулантите целящи огромно печалби за кратко време, ще бъдат отстранени от пазара.

Дали данъка ще донесе големи приходи на отделните страни членки е под-въпрос, но ще се гарантира финансова стабилност, която е много важна за всяка икономика.

През 2011 година Българското правителство се противопостави на предложението от Европейската комисия за въвеждането на новия данък. Изтъкната беше причината, че данъка ще наложи допълнителна тежест върху бизнеса. Освен нашата страна на предложението се противопоставиха Великобритания, Люксембург, Дания, Швеция и Чехия.

Дали сме достатъчно богати за да се откажем от тези приходи или нямаме никакви социални проблеми за решаваме. Очевидно, че тогавашния министър на финансите мислеше повече за бизнеса отколкото за най-бедните граждани на Европа.

През последните месеци се повдигна една тема, която нашите представители, ще трябва да гласуват в следващия Европейски парламент, а именно за подписването на Трансатлантическото споразумение за търговия и инвестиции и между ЕС и САЩ.

Ще се противопоставят ли на подписването на Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции между ЕС и САЩ?

Вече се проведоха три кръга от преговорите между ЕС и САЩ във връзка със споразумението. Преговорите са закрити и на тях се канят, като консултанти основно експерти от най-големите мултинационални компании. Една от основните теми е уреждането на спорове между инвеститорите и държавите от ЕС. Европейският парламент единодушно смята, че Уреждането на спорове между инвеститорите и държавата (УСИД) е важен инструмент за защита на инвеститорите . Ако инвеститорите нямат възможност да предявят иск пред местните съдилища или местните съдилища не са в състояние ефективно да се справят с предявените искове, тогава инвеститорите няма къде другаде да се обърнат. При такива обстоятелства клаузите за УСИД в инвестиционните споразумения дават сигурност на инвеститорите, защото им гарантират възможност за предявяване на иск за обезщетение /пред трибунал, който е съставен от корпоративни адвокати/.

С тази точка от споразумението може да се каже, че идва нова форма на експлоатация, а според някои автори тази точка поставя началото на ново икономическо преразпределение на света за създаване на нови икономически и политически сфери на влияние. Трябва да се отбележи, че споразумението прокарва някои теми, които Европа отдавна е поставила във фризера , а от своя страна САЩ искат да се преразгледат отново като:

- Отхвърлянето на АКТА

- Промяна в областта на стандартите на ЕС

- Забраните в областта на ГМО -продуктите

Ние българите, като най-бедната страна в Европа ни интересува именно този въпрос, макар че беше повдиган многократно в обществото темата за бедността. До решаване на проблема така и не се стигна. Поради тази причина ние трябва да продължим да ги питаме:

Как и в какви срокове, ще се преодолее бедността, както у нас така и в Европа?

Преди 2009 години сегашните евродепутати заявяваха, че ще се борят с бедността, чрез устойчив икономически растеж и повишаване на заетостта, но в края на мандата трябва да кажем, че те не се справиха проблема. Днес категорично може да заявим, че те не се справиха и не намалиха бедността, а точно обратното.

Кризата намали доходите на домакинствата и днес те са най-ниски. Според изследване на Евростат в момента 24% или това са над 120 милиона европейци са бедни или социално изключени, като най-засегнати са децата и възрастните хора. В България процента на бедните е 30%, като ние сме с най-висока бедност в общността.

Близо 9% от всички европейци живеят в сериозни материални лишения. За нас българите този процент е по-висок, а именно 12%.

10% от европейците живеят в домакинства, в които никой не работи.

Според изследването две трети от ромите са безработни, едно на всеки две деца посещава детска градина и само 15 % завършват средно образование.

Безспорно има още много важни въпроси, които трябва и може да се зададат като: Как евродепутатите, ще определят своите екипи? или Как ще се борят с надигащата се вълна от неофашизъм? или Въпросите свързани с околната среда?. Ще продължим да повдигнатите въпросите, които засягат нашето бъдеще и ще чакаме адекватни отговори и реални действия за решаването им.

Важната задача обаче е да се промени модела на управление, тъй като десните управляват Европа през последните 15 години и налагаха либералния модел.

Социалистите, левите и зелените могат и трябва да променят съществуващия модел. Вярвам, че ние всички заедно можем да го направим!

Тодор Канев
в.Дума 18 април 2014 г.