Развалени домати

Дали най-сетне прозряхме, че не трябва да гласуваме за хора, чиято цел е висок рейтинг и собственото им оцеляване във властта

Ходих на пазара за домати и си ги харесах от един търговец, който изглеждаше прилично облечен с добра визия и доста комуникативен. Най-важното беше, че и стоката на сергията видимо изглеждаше добре. Докато се редях продавача не спираше да говори и да хвали стоката си. След като напазарувах си тръгнах към вкъщи с торбичка в ръка, в която имаше домати.

Бях твърде доволен от пазара, тъй като ми се струваше, че съм напазарувал изгодно и  видимо добра стока. Но в транспорта усетих лека миризма на развалено. Помислих си че от другаде идва миризмата, а не от моите домати. Като се прибрах в къщи установих, че миризмата на развалено идва именно от моята торба.  Погледнах в торбичката и се замислих, че тези мои домати до голяма степен отразяват политическата ситуация в България.

Предлагат ти кмет, който не го познаваш, но онзи, който ти го предлага е  с висок политически рейтинг.  Добре изглежда и е доста комуникативен. Досущ  като търговеца на зеленчуци от който си купих моите развалени домати. Отпред наредени  лъскави и хубави домати, а в последствие в торбата се оказват развалени. Не минаха и два месеца от изборите и започнаха да валят и обществените поръчки за нови високо проходими коли, които изведнъж се оказаха крайно необходими за сегашните кметове. Започна да се сменя офис- оборудване, доставчици, та дори и неудобния персонал в кметствата. Защо обаче се прави това и дали от него имат  необходимост хората. Започнаха да намирисват тези кметове досущ, като моите скапани домати. Преди няколко дни премиера събра кметове и им заяви: „Не изпадайте в популизъм и увеличавайте данъците”, кметовете само гледаха и никой, като че дори и не си помисли да възрази. Явно в тези кметства има достатъчно голям финансов ресурс, с който разполагат,  а населението тъне в охолство. Няма безработица и всички социални проблеми са им решени. Досущ като моите домати -  мълчат и се скапват. 

Ама нали се гони рейтинг и трябва продавача да изглежда добре и с висок рейтинг пред хората, а след това да продава повече домати без да казва, че стоката му е развалена.

Кметовете след тази среща започнаха да бълват какви ли не предложения, за да отговорят на очакванията. Чуха се предложения като „Данък Перник” на което отговориха с „Данък за софиянци и данък чужди коли” най-вероятно ще се върне и по забравения  данък колиба в най-скоро време. Започнаха да се предлагат и други екзотични данъци и такси от местната власт. Кметовете обаче не казват, каква е причината за това да не могат да събират повече средства и искат дофинансиране от националния бюджет за техните населени места.

По места хората са бедни, а от тях не може и не трябва да се изискват повече данъци и такси, които допълнително ги правят още по- бедни. Неравенството между големите градове и малките населени места се увеличава, а този политически пи ар за властта допълнително разтваря ножицата между бедните и богатите. Започва разделението на хората и по места, от което допълнително се натрупва омраза и разслоение.

Екзотиката в данъчната политика започва да се проявява и на национално ниво, като се предложиха данък сланина, данък градинка, данък ракия, увеличаване на винетките, както и други.  Големия проблем идва от това, че правителството заяви, че ще провежда реформи, но  в същото време то дори не започна такава реформа, тъй като е общо известно, че онзи който започне реформи в администрацията обикновено си отива от политическата сцена.  Продължава да се вкарва в дългова спирала държавата, а чрез заеми се компенсират дефицитите на страната докато тя затъва, а богатите продължават да увеличават своите богатства за сметка на държавата и бедните.

Мълчанието на кметовете продължава, защото те  не искат да засегнат интересите на властта, тъй като това е най-важно за тяхното местно феодално оцеляване.  Няма ли да се намери някой Мунчо от тези кметове и да каже увеличете данъците на богатите и въведете подоходно облагане, а не искайте от нас да увеличаваме данъците за бедните.

Гнили домати и обещания за реформите заляха цялата изпълнителна власт. Оглавявани от онези красивите и умните, които протестираха преди година. Чуждите неправителствени организации се чудят, как да напуснат кораба без да кажат, че са се провалили с реформите и всичко се е превърнало в проформа на модела срещу който те се обявиха. Видимо е защо не могат да направят нищо, а то е много простичко, защото толкова си могат. От своя страна не искат да се разделят с властта, а искат и да са в опозиция, нещо като театър сълза и смях, но в политическият му вариант. Останаха им няколко  политически ангажименти, към едни още не реализирани, на които трябва да се намерят подходящи държавни длъжности. През тази година на управление се реализира, най-важната за тях политика, а именно на листчетата с имена на красивите и умните.

Започна да намирисва нещо, дали е на развалени домати или на избори, но  политическото блато започва да се размърдва, а миризмата е същата, като на моите домати . Появиха се и първите само предложения за държавен глава от страна на десницата.

Очаква ни една много интересна политическа година на избори и превъплъщения от търговци на развалени домати в кандидати за политическа слава.

Аз лично разбрах, че от този продавач не трябва вече да купувам домати, но дали останалите са разбрали, че не трябва да дават своята подкрепа за хора, които търсят висок рейтинг и единствената им политика е свързана с тяхното политическо оцеляване във властта, от където трябва да ги отстраним.

в.Дума 19.12.2015 г. 

Неравенството и опозицията

Днес шансът за страната е възраждането на лявото.

Неравенството е може би думата, която се използва твърде често от опозицията, но в много редки случаи се употребява от управляващите. Дали принцовете, които са
яхнали скъпите коли на властта
не виждат и не чуват какво става с нас, обикновените хора. Кога плебеят се превръща в принц и защо не чува стоновете на тълпата бедни? След всеки избор избраните замлъкват и настъпва тишина, а обещанията потъват в дълбоките низини. Като че избраните са преминали последното стъпало от стълбицата и са отдали своята душа на дявола за сметка на своите бедни братя и сестри.
Запътилият се по стълбата нагоре забравя за творбата на Смирненски - "Приказка за стълбата" и казва: това не се отнася за мен, а в следващия момент не чува виковете на бедните, а само по избори се представя за брат на тези, които очаква да го избират. И така до безкрай.
Около стълбата на тези избори гъмжеше от плебеи, които си пробиваха път към стълбата и по нея нагоре чрез всякакви позволени и непозволени прийоми, за да стъпят на най-високото стъпало.

Отгоре не се вижда неравенството
то просто се представя като някаква обичайно повтаряща се статистика.
Принцовете не отговарят на важни въпроси, свързани с неравенството и неговото продължаващо нарастване и как ще се справят с него? Отговори не получаваме, защото според тях неравенството няма значение и пропастта между бедни и богати не е съществена, а тя основно се дължи на липсата на инициативност в бедните. Чувствителното нарастване на неравенството ще продължи да се заплаща от най-бедните за сметка на най-богатите, които ще продължават да експлоатират труда и ресурсите на обществото единствено за своя сметка. Това е възможно, тъй като олигархията държи твърде голяма политическа власт и чрез нея създава условия да се обогатява за сметка на обществото.
Твърде много се говори за реформи, но зад тях се крие поредното неравенство към обществото. Днешните принцове искат да реформират
секторите, които са най-близо до бедния
като образование, здравеопазване, социална и правосъдна система.
В сектора образование основната цел е постигната и бедните ще трябва да финансират обучението на богатите, а след това да ги молят за работа. Стига се и до парадокса, в който бедното дете отличник, завършило общинско училище, трудно може да си намери работа. Неговото бъдеще ще се определя от детето, което се е справяло посредствено в частно училище, но за сметка на това баща му е част от сивия сектор на икономиката и определя условията на труд и заплащането в определения бранш. Социалното неравенство се увеличава, а за това спомагат именно направените законови промени. Тук ясно си проличава кой защитава интереса на капитала и кой защитава интереса на бедните. Реформаторското разбиране в образованието е, че гаврошовци са родителите, гаврошовци ще бъдат и техните деца.
Дясното управление продължава да копае бездна между богатите и бедните, като благодарение на техните политики нараства неравенството.
Избраните десни популисти
вярно ще продължават да служат на своите господари, като насочват страната към удобни за тях теми и политики. Господарите лесно прокарват и дирижират всякакви хибридни войни, защото държат в своите ръце десните политически марионетки, а те по всякакъв начин лакействат и искат да се харесат на атлантическите господари. 
Днес лявото е поставено в тази тежка ситуация, тъй като лявата аристокрация прекалено дълго беше начело, а тя от своя страна направи политически сделки, а всеки който гордо развява това знаме, бива изпращан в опозиция, докато не промени своето политическо представителство и политики. Десните получиха властта като на тепсия, но най-вероятно скоро ще дойде време, в което хората ще осъзнаят накъде ги водят сегашните управляващи и ще искат да променят своя вот. Ще може ли обаче тогава левицата да докаже, че в нейните редици вече не се прокрадват поредните атлантици или принцове.
Някои отвътре и отвън вече обявиха за грешен пътя на лявата партия, и че трябвало отново да се върне към курса, който се водеше от лявата партийна аристокрация. Започна търсенето със свещ на вече останали в миналото политики и политици, които задълбочиха неравенството и изолираха хората от управлението. Антлантиците също надават вик срещу лявото, защото и те са уплашени, че е възможно да се промени системата и да изчезне неравенството между бедните и богатите.
Днес шансът за страната е възраждането на лявото като единствена възможност да се преодолее нарастващото неравенство в обществото чрез леви политики, идеи и личности. Реализирането на тези политики ще стане много трудно, но това не трябва да обезкуражава онези, които са поели правилния път срещу преодоляването на неравенството. Защото доверие трудно се печели, когато всички са срещу теб, а ти си в опозиция.

Вестник "Дума" - 06 Ноември 2015 г.

Общинска демагогия

Обещанията от предишния мандат в София не са изпълнени, сега ще ни пробутват нови

С наближаването на есента се увеличи броят на кандидатите за местната власт. Обещанията им са така сладки и големи, че приличат на едър грозд от най-елитното грозде в градината. Пишат се и се предлагат гръмки програми за управлението на селищата. Но е хубаво на този фон да видим какво са свършили досегашните управници, понеже голяма част от тях имат амбициите отново да са кметове.
Преди четири години десните в София например спечелиха доверието на по-голямата част от софиянци и управляват до момента. Може би трябва да си припомним какви бяха поетите ангажименти към онзи момент и дали към днешна дата тези обещания са реализирани. Гръмкото име на програмата беше "Градим София", в нея се искаше доверието на софиянци, като в залог за това се обещаваше реализиране на следните приоритети за града:
- Конкурентен и иновативен град
- Добре планиран и устроен град
- Град с модерна транспортна инфраструктура
- Чист и зелен град
- Град на децата и младите хора
- Град с бързо и качествено обслужване на гражданите и бизнеса
- Сигурен град
Зад всеки един от секторните приоритети се посочваха и основните принципи, цели и задачи на програмата. В приоритета конкурентен и иновативен град основни принципи са: Отговорно отношение към проблемите на града и на гражданите; Прозрачност, отговорност и контрол при управлението на общинска собственост; Откритост, отчетност и гарантиране на обществения интерес при разходването на общинския бюджет.
Сигурно е, че нито един от тези принципи не е спазен, тъй като може да посочат редица проблеми на гражданите от районите особено на периферията, които не са решени, няма и да бъдат решени. Да не говорим за прозрачността при управлението на общинска собственост. Тук основният прилаган принцип е корупция и шуробаджанащина на всички нива. Откритост, прозрачност и отчетност при разходване на общинския бюджет не съществува, тъй като той се разходва целенасочено само за определени райони на общината. Оказва се, че едни плащат данък години наред в своя район, а тези средства се харчат в други добре устроени райони на столицата. Бюджетните средствата не достигат почти никога до вашия район или вашата улица. Това разпределение на бюджета в общината продължава да формира неравенство на различните райони на столицата и на живеещите в тях.
В приоритета планиран и устроен град като основни цели са записани: Осигуряване на ефективна транспортна инфраструктура и развитие на уличната мрежа; Въвеждане ред в планирането, опазването на зелените площи, осигуряване на терени за публични нужди; Подобряване на градската среда и преодоляване на последиците от презастрояването. Този приоритет от програмата за управление на столица е претърпял пълен провал, тъй като всеки столичанин може да даде конкретен пример със своята улица или квартал за липса на ефективност или безхаберие към вътрешнокварталната улична мрежа. Колкото до зелените площи, те продължават да се отнемат - както в кварталите, така и от самите паркове.
Въвеждането на ред в планирането е поредната демагогия към софиянци, но тази общинска демагогия продължава вече 26 години. Най-ощетени от нея са кварталите с предимно ромско население, а на всички избори им се обещава, че ще се въведе планиране за техния район, стига да подкрепят дясната политическа сила.
Подобряването на градската среда за хората с увреждания е особено болезнен проблем за столицата. София кандидатства по-редица програми и отделя значителни средства всяка година за преодоляване на този проблем, но видими резултати няма. В някои обществени сгради още няма елементарни платформи, достъпът в училищата за децата с увреждания обикновено е сведен до възможност за придвижване до първия етаж. Въвеждането на модерна транспортна инфраструктура пък се свежда до асфалтирането на един и същ булевард всяка година. Призивът винаги е софиянци да са търпеливи, тъй като след ремонта ще настъпи рай. И така - до следващата година. Някои от ремонтираните и подобрени кръстовища, като това при "Семинарията" например, доказаха своята неефективност - опашките от чакащи автомобили в посока "Симеоновско шосе" се увеличават.
Програмният приоритет град с удобен обществен транспорт е перла в короната на сегашния градоначалник. Но първо, някои основни проекти като започването на Третия метро диаметър ще минат в новата програма, без изобщо да се каже, че просто не са изпълнени през изминалия мандат. И второ - в някои квартали като "Дружба-2" например връзката от новата метростанция до части 3, 4 и 5 отнема толкова време, за колкото се стига до Пазарджик... 
Приоритетът чистота е направо болен проблем за софиянци. През 2006 г. тогавашният кмет Борисов заяви, че ще направи не един, а два завода за боклук и че първият ще заработи през ранната есен на 2007 г. И сегашният кмет Фандъкова обеща завода за септември 2011 г. А реално боклукът на софиянци обикаляше цялата страна и търсеше къде да се депонира. Возеше се на най-високата цена на километър, което беше поредната корупционна сделка на общината. Сега, най-сетне имаме завод за отпадъци, би трябвало следващата стъпка да е намаляване на такса смет за софиянци.
Амбициозен беше приоритетът, свързан с децата и младите, обещано бе, както и в предния мандат, да се решат проблемите с липсата на места в детските градини. Реално построените нови детски градини са 8, Фандъкова продължава да внушава, че открива нови, а всъщност се реновират стари, които не отговарят на нормативите. Уплътняват се групите, като дори на места се налага по две дечица да спят на едно креватче. Да не говорим, че общинската политика води до нови неравенства, защото някои училища в центъра не могат да поемат желаещите, а други в периферията опустяват. Липсата на средства и на достатъчно добри специалисти в кварталните училища ги убиват - например в училището в кв. "Дружба" (население 20 000 жители) три от етажите вече не са обитаеми, защото няма достатъчно ученици.
Приоритетът за обслужването на гражданите и въвеждането на електронна община не проработи и в този мандат. Столичани висят по опашки пред гишетата, а администрацията продължава своя поход срещу тях. Колкото до сигурността на столицата, като основни цели са записани: Повишаване на чувството за сигурност на гражданите; Превенция на детската престъпност; Подобряване на нощния контрол. Тук коментарът е направо излишен.  
Изследването на Economist Intelligence Unit (EIU) за качество на живот в градовете отреди на София 87-мо място и посочи, че тя е сред градовете с най-силен спад в класирането в последните 5 години. Дори само това ясно показва картината в столицата през изминалия мандат и ясно очертава необходимостта от промяна на модела и управлението в столицата.

Вестник "Дума" 26,09,2015г

Порок ли е бедността?

Социалната справедливост изчезна от обществото ни, а неравенството продължава да разтваря своята ножица

Сигурно много биха отговорили еднозначно и биха казали - това е риторичен въпрос. Но през годините на прехода десните все по-често се опитват да ни убедят в техните догми. Анархолибералите определят работниците и бедните като мързеливи и неграмотни, поради която причина те не могат да си намерят и добре платена работа, от което се определя и техният жизнен стандарт. Може би сте чували и друга тяхна догма, която гласи, че бедните са бедни, защото не поемат риск и не са инициативни. Поради тази причина те не дават достатъчно принадена стойност към обществото, на което се дължи и ниският стандарт на живот в България. Има и много други догми, представяни от десните, но тяхната задача е била винаги една - да заплащат по-малко на наемните работници, като ги корят, че не са образовани и имат ниска производителност на труда. Всички тези еретични десни твърдения идват от онези, които искат да заграбват и грабят повече за себе си за сметка на обществото.
Може би

трябва да попитаме

има ли криза на ценностната система в обществото? Или как може да продължава да функционира правилно общество, когато в него не се наблюдава и частица от социална справедливост, а неравенството продължава да разтваря своята ножица. Държавата се управлява в продължение на четвърт век от анархокапиталисти, които искат да я елиминират като фактор на пазара и в икономиката и прокламират, че единствено свободният пазар и частната собственост ще допринесат за благоденствие в обществото.
Жълто-черното знаме, символ на анархокапиталистите, гордо се развява над политическата система, а неговите представители са завладели партиите, без значение на това каква е тяхната политическа идентичност, дали са леви или десни. Нали би трябвало именно партиите да представляват народа, но в действителност те представляват определени политики на тези, които развяват жълто-черното знаме.
Представителната демокрация бламира за пореден път пряката демокрация на национално ниво, а онези, които твърдяха, че подкрепят и се борят за пряката демокрация,

лъгаха своите членове

и симпатизанти. Днес те не могат да натиснат един бутон в парламента. Оказа се, че поради технически причини пряката демокрация е загубила за пореден път. Представителите на богатите и самите те бламираха този инструмент, чрез който хората могат да упражняват своята воля над представителната демокрация. Може би това бламиране да е и знак към онези, които в бъдеше решат наново да събират подписи за национално допитване, да са внимателни кой ще носи и развява флага на тяхното допитване. Бламирането на сегашното допитване показва, че бедните нямат право да определят политиката, тъй като тя е в правомощията на политическия елит, а той е представител на богатите.
Достоевски описва много точно тези хора, които "някак си се делят на "обикновени" и "необикновени". Обикновените са длъжни да живеят в послушание и нямат право да престъпват закона, защото те, видите ли, са обикновени. А необикновените имат право да вършат всякакви престъпления и всякак да нарушават закона поради това именно, че са необикновени". Днес необикновените освен че не спазват закона и го погазват, те го и създават, като по този начин помагат на всички останали необикновени.
Богатият, който

забогатя на гърба на държавата

днес внася поправки в социалното и трудовото законодателство, като има за цел да вземе и последното, което има обикновеният работник, пенсионер или безработен. Чрез поправки в законодателството те си гарантират увеличаване на печалбата за сметка на нас, хората на наемния труд, с което допълнително ни ограбват.
Неравенството все по-често се забелязва в обществото, а основна причина за това е политическата система, която продължава да ограбва от общото благо и да го разпределя към определени бизнес кръгове. За своя престой в някоя от политическите партии във властта анархокапиталистите даряват на политическите партии средства, но след това те си връщат многократно онзи първоначален капитал.
Може би поради своя изкривен мироглед  десните смятат, че бедността е порок и според тях щастието и успеха се коренят единствено в материалното, тези материално зависими индивиди прокламират и защитават своята ценностна система като безалтернативна за обществото. Десницата  смята обикновения беден човек за социално зло, завистник, простак и крадец. Реформата, която се обещаваше, се деформира и показа истинското лице на блока. Реформаторите продължават да настояват да се приватизират и останалите малко държавни предприятия и болници, като по този начин ще може цялото общество да се потопи в блатото на ноелиберализма.
България продължава да боледува от неолиберализма и поради тази причина се увеличава броят на бедните за сметка на свръх богатите,

неравенството в обществото

може да бъде видяно навсякъде около нас.  Преди 25 години в България нямаше бедни и хора, които да не могат да изхранват децата си. Вятърът на промяната доведе на бял кон новия политически елит, който издигна лозунга "Времето е наше". Това време, в което дясната политика се развихри и унищожи социалната държава и държавността. С тях нахлуха безвремието, отчаянието, бедността, нищетата, зависимостите, неравенството, емиграцията, корупцията, застоят, разрухата, експлоатацията и пороците.
Нормално ли е днес да съществува бедност, която да не позволява на децата да ходят на училище и да се образоват. Хората да затъват в дългове към алчни за печалба кредитори. Обречено ли е на бедност нашето общество и възможен ли е друг модел, различен от сегашния?
 Бедността ще продължава да бъде част от обществото, докато тя самата не поиска да се отърве от своя подписник, който й внушава, че бедността е порок.

в.Дума 07 Август 2015 г.

Бай Ганьо и опозицията днес.

Почти десет месеца откакто встъпи в длъжност правителството, сигурно то работи доста добре след като опозицията не вижда никакви проблеми и не иска вот на недоверие към властта.

Днешната опозиция в голяма степен прилича на онази, която ни описва Алеко Константинов в произведението „Бай Ганьо и опозицията ама де-де”. Където Бай Ганьо пише писмо към редактора на вестник "Не му е времето" . „А бе, кьорпè, защо си ме набедил във вестника , че съм бил опозиция, а? Толкова ли ти стига ума? Хич бай ти Ганьо опозиция става ли бе, момче?”

Днешното коалиционно правителство е съставено от общо четири партии, но на практика е подкрепено от още две, които се представят за опозиция, но са склонни на политически компромиси и подкрепят властта в най трудните и моменти.

При формирането на коалиционното правителството в левицата имаше открит фронт , който искаше на всяка цена партията да влезе във властта, но все пак левицата взе правилното решение и остана в опозиция.

Днес обаче онези, които най-активно искаха левицата да влезе в управлението са и най- големите вътрешни критици в партията. Свикнали с държавната трапеза и в очакване на обществени поръчки за оптимизиране на армията и строителството на нови обекти, те не искат да останат в това незавидно положение на опозиция.

Усетил, че го набеждават за опозиция във вестника и пропускайки възможностите на властта Бай Ганьо пише към редактора: „ И сега, когато толкова железници ще се правят, толкова дружества ще се калъпят, толкова пристанища ще се строят, ти тамам сега си му намерил времето да ме набедяваш, че съм бил уж опозиция. Недей прави тъй бе, братко. Дотам ли ти беше достлука? Завиждаш ли ми, или какво? Па най-сетне нали знаеш, че тия работи със съгласие стават. Ако ми помогнеш да вляза и аз в някое предприятие по-тлъстичко, мигар мислиш, че няма да ти се отсрамя ?”

Къде е опозицията и има ли такава?

Това е въпроса, който интересува всички засегнати от здравната, пенсионна, съдебната и други реформи граждани в държавата.

Има ли основание да се иска вот на недоверие към здравния министър, който иска да приватизира болница или имитира реформа, а в същото време обединява и поставя реформатори начало на болниците. Лекарите са категорични, че това е псевдо реформаторска реформа. Продължава ли да има здравно неравенство или реформаторите го изкорениха. Получават ли частните здравни заведения повече средства от университетските болници.

Може да се попитат подобни въпроси и към министъра на социалната политика, като спокойно може да бъде искана и неговата оставка.

Реформата в съдебната система определено трябва да има, но не по начина по който искат от Реформаторския блок, чрез промени в конституцията, които няма да постигнат целта която си поставят, а ще бъдат поредното кадруване в съдебната система.

Не трябва да се забравя също така министрите на отбраната и външните работи, които са едни от основните радетели да се разположи чужда бойна техника в страната ни. Тези двама министри са като копие на предшествениците си, които по нищо не се различаваха от тях, макар да бяха излъчени от левицата. Може би и поради тази причина да не очакваме особени надежди за вот на недоверие към тези ведомства. Тези двама министри определено продължават да подържат политиката на васалност, вместо да отстояват националните интереси.

Очаквах бившият министър на отбраната, да бъде в основата на депутатите от опозицията, които искат оставката на сегашният му наследник, но той се изживява на идеен лидер и днес иска да започне изграждането на проевропейско и социалдемократическо движение в левицата. Дали не е забравил че голяма част от днешната парламентарна група и голяма част от ръководството на партията отстояват именно тези идеи, а само пред избирателите и пред актива на партията се представят за леви. Може би трябва да му се припомни, че преди година едни други негови много близки другари поеха по този коловоз и днес ги виждаме във властта. Оказа се, че жаждата за социалдемокрация е единствено жаждата за властта и това единствено ги потиква, към тези идейни различия. Може би виждайки своята аура на мъченик бившия министър се представя за инако мислещ, но забравя, че преди 8 години именно той ръководеше конгрес, на който манифеста на лявото крило и стратега на партията ( покойния Александър Лилов) се представяха като ретроградни. Тогава те заплашваха своите другари да не слушат крилото, тъй като то ще разцепи партията. Тази гледна точка доказа във времето, че не е състоятелна, а именно социалдемократите и евроатлантиците в партията разцепиха и овладяха партията. Внушенията че лявото крило и русофили са овладели партията е поредната манипулация на безидейните фотони, които си търсят противник вътре, вместо да погледнат навън към истинския противник.

Днешните социалдемократи в партията и в обществото се надпреварват да покажат, кой повече ще се противопостави на Русия или колко голям евроатлантик е.

В писмото си Бай Ганьо пише към редактора: „Виждаш ли как викам да живей, пък ти си взел да казваш, че съм бил против. Завиждаш ми, да те вземе дявола. Знайш си ти, че ако вземем да се надвикваме, не се знай кой кого ще надвика. Ти ще цалунеш ръка, аз - двете ръце; ти ще цалунеш скута, аз - краката; ти ще цалунеш на друго място, аз - на още по-друго място. Че ти с мен ли ще се надпреварваш бе, кьорпе?”

Както че днешната опозиция е одрала кожата на Бай Ганьо от онова време и само е променила малко изказа, докато действията са едни и същи и се повтарят до безкрай.

Успех вляво може да имат само честни хора

Които да увлекат и поколението на смартфона, и поколението на книгата

Наскоро се срещнах с група , която представляваше левицата в района, като че тези мой приятели приличаха на войници от армията на Наполеон, но след битката при Ватерло. Преди две години на 14 юни лидера на левицата постави ултиматум към своите другари. В който заяви или властта или поста на един олигарх, този именно момент се оказа Ватерло за левицата. Днес може би раните на войниците да са зараснали от битките, който водиха през изминалата година на сражения, но разочарованието от този акт ги прави унили и уморени. Сегашния образ на тези мой приятели е много близък до картината „Човека с мотиката“ на френския художник Миле.

В който човека се подпира на своята мотиката и се взира в земята, а от това лице, като че ли струи пустота. Прегърбен от товара на времето и тежестта. Кой направи този човек безчувствен, отчаян, без надежда, без болка и всякаква надежда. Това ли е човека, който трябва да преоткрива светове и повдига духът на времето, който властва над света и работи за по добър живот. Няма правда би възкликнал онзи, които гледа този човек, защото той е станал роб на своята земя. Докато в същото време представителите на десницата се опияняват от властта, която в момента е в техни ръце. Кадруват във всички възможни ведомства по модела „Свой”, като основни критерии за назначаване са некомпетентността и корупцията. Десницата се отдели от дъното на което беше застанала в продължение на една декада и днес надига гордо глава. Основната причина за това е пак в левицата, тъй като тя не оправда обществените очаквания след 2013 година и стана подвластна на корпоративно олигархични интерес.

Но може би днес ни интересува повече онова което става в ляво, а не в дясно. Много въпроси чакат отговори в ляво, но не се намираше време и смелост да се повдигнат. Поради тези причина левицата губеше непрекъснато подкрепа. Обикновено говорителите на левицата бяха онези зад които стоеше корпоративен вот, а хората не ги олицетворяваха, като лица на автентичната левица. Представителите на национално и местно ниво на левицата през последните години прокарваха дясна политика, а по време на избори заблуждаваха именно тези мой другари, че ще се борят за лява политика. Днес когато са в опозиция техния глас не се чува, тъй като десницата управлява и техните корпоративни интереси не са накърнени. От тези действия страда обаче най-тежко левицата и нейните поддръжници.

Електроните медии се надпреварваха и търсеха онези лица в партията, които могат да вдигнат рейтинга на определено предаване с критика към самата партия, но не и онези които са членове в партията от десетки години и никога не са искали постове или властта. Голяма част от онези , които видяха, че левицата няма да бъде във властта днес са основните критици, да дори напуснат, тъй като тази позиция не им харесва. Същите тези критици преди две години гласуваха и подкрепиха модела „Кой” и доведоха левицата до днешното и позорно положение. Опитаха се да разцепят левицата, но това не им се отдаде, а днес отцепниците са част от дясното управление, което ясно показва, каква е била посоката на управлението на партията по времето, когато те са били начело.

Ще съумее ли да се изчисти левицата от онези, които я доведоха до тук?

Говорейки с групата представляваща левицата в района установих, че те осъзнават че левицата е изправена пред съдбоносен избор и ако се направи грешка, то връщане на зад вече няма да може да се направи. Макар и видимо тихи техните сърцата жадуват за лява политика и истински леви представители в местна власт. Днес може би е именно времето, в което трябва да се търсят представители на левицата, който не са подкрепили или участвали в управление на модела „Кой” и зад които не стоят корпоративни интереси. Тези кандидати на левицата, ще трябва да имат визия за тяхното населено място и да представят разбираемо левите политики, така че да може да се разберат и от поколението на смартфоните и от поколението на книгата.

Залога е голям и от кандидатите се очаква да постигнат онова, което беше пропуснато да се реализира като възможности политики от предното правителство. Но този факт може да окуражава тези, които имат истинска лява визия и идентичност на предстоящия вот. Защото хората са по важни от интересите на малцинството олигарси.

В Испания лявата Подемос продължава да бъде неудобния трън в петата на досегашното статукво и се оформя като непреодолим политически фактор. Те предложиха него много простичко и то е да се представят политиките на разбираем език за обществото, а в техните листи влизат обикновени трудещи се , преподаватели и студенти. Може би и поради тази причина вече броя на членовете на тази млада формация е вече над 400 хиляди членове.

Възможно ли е левицата да се представи с разбираема визия пред обществото, а местната политика да е насочена към онези, които ги избират, а не към личната амбиция на кандидатите за власт. Номинираните представители на левицата трябва ясно да заявят своите червени линии, като да не отстъпват от тях, ако получат мандат, а такъв е възможен когато са искрени и честени с хората.

Приятелите ми и аз сме уверени, че промяната в модела на управление в местната власт е възможен само и единствено от онези които искрено вярват в лявата политика и левите идеи.

в.Дума 16 Юни 2015 г

В крак с времето

Задаваме ли си въпроса :Дали сме достатъчно толерантни към различните културни, религиозни, политически и идейни движения?

 Прехода определено нанесе дълбоки разделителни линии, които  формираха различни фили-фоби, сини и червени, комунисти и антикомунисти както и много други. Разделението е налице в обществото, но необходимо ли е да продължава с тази варварска и разрушителна сила. Онези които са създали преди нас блага и история, да бъдат заклеймявани, осквернявани и разрушавани. Днес в България има  неправителствени организации, които като основна задачи си поставят демонтажа на определени паметници от близкото минало или тяхното оскверняване, това ясно показва, че функцията на тези организации е една и тя е разруха и унищожаване на миналото, след което от пепелта да се роди тяхната неолиберална птица феникс. Държавата от своя страна не наказва онези, които извършват варварски и хулигански деяния по оскверняването на паметниците, а излиза с решения, в които се заявява :” Деянието /боядисването на паметника/ е израз на политическо мнение с използването на художествени средства.”  На запад от нас такива прояви се наказват с осъдителни присъди, докато нашия съд определя това деяние, като политика. Със сигурност следващата стъпка на новите варвари, ще бъде разрушаването или демонтирането, което отново ще се определи, като политика.  Действията по разрушаването на културни паметници от страна на Ислямска държава  бяха заклеймени като варварски от целия свят и включително от нас.  Но ние сме до голяма страна и лицемери, тъй като същите варварски деяния се извършват и в България, но тогава заявяваме, че това е политически акт. Истината е че нашите псевдодемократи не са много далеч от варварски прояви на талибаните и ислямистите.

В България почти няма населено място, в което да не е осквернен паметник, независимо от кой период на историята. Може би трябва да попитаме кой оскверни паметника  на генерал Иван Винаров в Плевен или кой на нарисува свастики върху еврейския паметник в Пловдив и на този на  Альоша в Бургас. Не бяха пожалени и националните герой, като Ботев върху, който паметник беше изрисуван символа на анархията, а бюста беше залят с жълта боя.  Стигна се до там, че бяха откраднати дори грифоните от паметника на Апостола в столицата.

Началото на прехода се оказа един от най разрушителните периоди в нашата история. Тогава бяха премахнати и разрушени редица паметници, а тази разрушителна вакханалия се отнасяше само за паметници построени по времето на социализма.  Беше премахнат паметник на майка с дете от близката градинка, макар да не виждах нищо лошо в  него.  

Дали си спомняте, кой беше министър на  регионалното развитие в кабинета Костов. Може би вече голяма част от нас са забравили, но си спомнят за сметка на това, кой разруши мавзолея.  

Прословутото взривяване на мавзолея, беше давано по телевизията. Върху близо стоящата сграда се беше качил Бъки-бомбата, който даваше цялата си енергия за изпълнението на този варварски акт. След първоначалния взрив около мавзолея се разнесе облак от пепел и дим, чуваше се радостния глъч на антикомунистите, но  мавзолея не падна, а само се наклони съвсем леко, като че казваше аз ще ви надживея и за мен ще продължават да говорят, а вас Ви оставям в историята на криминалния преход. Цялата правителствена кохорта, която стоеше на  близката сграда започна, да се изнизва от балкона, като че бързаше да се скрие в небитието.  Седем дни продължи разрушаването на мавзолея, а същия е бил построен от доброволци и армията за пет дни след смъртта на Георги Димитров.

След 27 август 1999 година в света останаха само четири мавзолея, а ние оставаме с чувството, че и ние сме имали някога такъв, но за разлика от другите държави по нашите земи са минали варвари, които са го разрушили. Те също така разрушиха и икономиката, като ни убеждаваха, че държавата е лош стопанин.

Към днешно време почти цялата тогавашна кохорта заедно с нейния командир са политически трупове, но след оставената от тях разруха не може, да се възстановим вече повече от 15 години.

Един от най яростно нападаните и осквернявани паметници е този на Съветската армия в центъра на София. Не минава и година в която да няма посегателство върху него. Последния варварин, които боядиса паметника заяви, че го е направил заради конфликта в Украйна.  Може би той е пропуснал, да се информира, че Бандеровците които се бият в Украйна са наследници на националистите и съюзник  на хитлерофашистка Германия, която изби милиони невини хора.   Върху паметника се упражняват всякакви личности, които искат да получат малко слава или отново да станат медийно популярни. Интересно е че паметници на Червената армия има в Сърбия, Унгария, Чехия, Словакия, Румъния, Австрия и в Германия, като в центъра на Берлин паметниците са четири, от които най голям е този в парка Трептов, в които лежат костите на 7000 руски войници загинали при щурма на Берлин.

Днешните варвари у нас  до голяма степен са окуражени и подбуждани от техни верни англосаксонски спонсори, които в знак на благодарност им осигуряват финансова подкрепа към неправителствените организации стоящи зад тези прояви.  Оскверняването на паметник се обявява, като  арт изкуство зад което се крият интереси свързани именно с нашето време и може би поради тази причина на един от паметниците беше записано „В крак с времето”.  Целта на днешните варварски прояви са насочени към омаловажаване на саможертвата на загиналите за свободата и подмяна на историята. Днешните герой са онези, които бомбардираха София по време на Втората световна войната. Загиналите от американските бомбардировките са 5000 души, като върху населените места са нанесени и огромни материални щети. Нашите пилоти са били изправени в неравностойни битки, в които на един наш самолет са се падали 28 американски. Ако минавате покрай квартал Лозенец в София можете да видите наскоро открития паметник на онези, които бомбардираха и убиха хиляди мирни български граждани. Палачите издигат свой паметник, с който заявяват ние бяхме тук и ви бомбардирахме. Защо днешните варвари, не рисуват върху този паметник? Макар те да са причина за много конфликти по света, в които те вземат и активно участие. Трябва ли да са потъпква паметта на всички загинали от бомбардировките българи заради сервилността към определени нации.

Реститутите в София издигнаха паметник на своя покровител Лучников, но варварите не посегнаха и на него. Благодарение на прокарания от него закон се окрадоха множество държавни и общински имоти, за които държавата и общината са платили или собствениците са били обезщетени. Всякакви икономически и политически организации издигат паметници, макар някои от тях да са работили срещу България, но може би това е „В крак с времето”, а то времето единствено, ще оцени днешната вакханалия.

Вестник "Дума" 15 Май 2015 г.

Задънената улица.

Наскоро срещнах бай Данчо от съседната улица. Като се разговорихме и стигнахме до темата за предстоящите местни избори Бай Данчо ми каза, че гледал по телевизията с интерес, как различни политически формации заявяват своите политически позиции и намерения относно предстоящите избори за месна власт. Разказваше ми за различните тиражирани кандидати според него, които биха се кандидатирали. Но нещо не му даваше мира и искаше да го сподели, докато най-накрая ми каза: „ На нашата улица кмет не е минавал вече 25 години, а като дойде време за избори ми пълнят кутията с прокламации и искат да гласувам за тях и така до следващия мандат”.

Може би причината да не ходи кмет или общински съветник на тази улица се дължеше на факта, че улицата беше задънена, а кой ходи в задънената улица. Тя малко приличаше на нашата държавата от началото на прехода до днес, която не очертава ясна перспектива за развитието на страната, а няма и посока. Лутайки се и напред и назад в прехода, страната ни най-накрая достигна до задънената улица на неолиберализма. Може би и самото общество не знае накъде да продължи заради лутането или поради абстрактните посоките, които и определят най-висшите ни представители във властта. Говорят ни за някакви перспективи 2020 или 2050, а в същото време няма, кой да ти асфалтира дупката на задънената улица, която е асфалтирана последно преди 30 години или да ти реши и някакъв друг местен и социален проблем.

С наближаването на изборите се усеща някакво оживление, но то не е свързано с идването при задънената улица от страна на кмета или кандидатите, които искат да яхнат местна власт. Инициативите обикновено се поемат от политическите партии или отделни нейни членове или симпатизанти. Току виж минал някой активист и залепил плакат на някоя от политическите партии на оградата на бай Данчо. Обикновено той не може да види, кой е залепил плакат, тъй като тези, които ги лепят го правят нощно време. А бай Данчо иска да поговори с тях да поспори и да чуе техните виждания. Как биха променили техните кандидати общината, в която и той живее.

Лозунгите, които се лепят по оградата са едни социални, справедливи и с дълги обещания, но зад тях обикновено стоят поредните демагози , които са се наконтили и се усмихват лицемерно, а зад маските застанали лъжци лакоми за власт, хищни егоисти. Те искат с демагогия да ни привлекат на своя страна и чрез демагогия да ни управляват. Какво можем да очакваме от тези апостоли на демагогията, лъжата, шуробаджанащината или кражбата. Сигурно ще бъде, че някои от кандидатите няма, да са надградили и две тухли през техния живот, но ще искат да градят пътища мостове и улица, но най-вече ще се интересуват от обществените поръчки и как биха могли да ги манипулират.

Бай Данчо обаче продължава да търси кмет, който да бъде част от народа, като пръв сред равните, а не да стои гордо изпъчен над хората. Той такива гордо изпъчени ги гледа вече повече от четвърт век. Ама какво да се направи такава ни е орисията казва той. Наглед избираш хубава ябълка, а като я разрежеш след това установяваш, че е загнила, но трябва да я търпиш четири години. То такива загнили ябълки и прасета не искат да ги ядат, а ние ги търпим по цял мандат. Макар, че при нас вече един кмет беше уличен в злоупотреби и се наложи да го сменят, а новия не се различава по манталитет от стария. Символично или не, но администрацията на предишния, който беше обвинен в корупция сложи пътен знак на задънената улица на бай Данчо, като с този знак ясно се виждаше, че изход от улицата няма. Може би и поради тази причина по тази улица, да не искаха да минават управниците.

Сега кметовете, ще започват луда надпревара да показват, кой колко много е направил за своята община. Ще започнат откриванията не функциониращи обекти и площадки или такива, за които предстои поредната първа копка. Лъжата и демагогията ще се появяват навсякъде.

Бедността обаче в много общини, ще разкрие и покаже, демагогията и лъжата на всички тези безморални управници, които са управлявали лошо техните населени места и искат за пореден път единствено властта за нов мандат.

Необходимостта от промяна в политиката на местната власт е наложителна и кандидатите може би трябва да се вслуша в онова, което пише Гео Милев „ Изхода е обединение на народните сили. А това обединение, ще се извърши под знака на един лозунг: Труд и честност”

Трябва много труд и честност да видим в кандидатите и в онези, които ще защитават онова, което са направили през своя мандат за да получат нашата подкрепа.

Макар разговора ни да беше песимистичен относно политиката на местната власт в района ние с Бай Данчо все пак очакваме, да настъпят и промени, така че местната власт да се превърне в онова, което държавата не можа да направи за хората, като по-добро здравеопазване. Ангажирането на безработните не във временни работни места, а да се създадат месни предприятия с общинска собственост, която да ползва ресурсите на общината, вместо да се подаряват на частни фирми. Очакваме да се подобри и образованието в общинските центрове на инат на готвените промени в закона за образованието. Но за да стане общината по-добро място за живот са ни необходими най-вече труд и честност.

Пътя към храма.

Тропот на кубинки и младежи носещи тъмно кафяви униформи, наглед приличат на футболни фенове, които са се насочват към мястото на техния сбор. Ако не си запознат, би си помислил, че най вероятно, ще има някакво спортно дерби, но срещата днес е много по различна. Блясъка в очите на младежите не е продиктуван от любовта към спортния клуб, а от онази тъмно кафява чума, която покоси Европа преди повече от 70 години и отне живота на милиони невини. Тази картина обаче не е присъща само за нашите ширини, а се е развихри и на стария континент. Днешната икономическа кризата и нарастващата религиозно-етническа омраза, издигна отново кафявата чума и я въздигна, като птица феникс от пепелта.

Днешните организатори и последователи на безумния марш, гордо се изправят пред камерите и репортерите, като заявяват, че са наследници на Съюза на младежките национални легиони създаден през 30 те години на миналия век. Тогава легионерите са имали за пример и идеал набиращия популярност и власт фашизъм в западна Европа. Поради тази причина в основата на тяхната емблема е поставена свастика, която има за цел ясно да покаже техните интереси и съпричастност към фашизма. Може би е интересно да се отбележи, че дори в устави си легионерите говорят за етнически чиста и обединена България. Няколко години след основаването на легионерите, се забраняват политическите партии, но това не им пречи да потърсят сътрудничеството с „Цанковата дружина” за единни действия и сътрудничество, което би им осигурило влизане в събранието.

С наближаването на пролетта обявилите се за десни и шепата антикомунисти, ще отбележат 90 години от събитията в църквата „Света Неделя”, като най вероятно събитието, ще бъде по патронажа на някоя от институциите. Интересно, защо обаче мълчат за всичкото онова, което доведе до събитието в църквата. Днешните реформатори и десни демократи забравят, как е дошло на власт Правителството на Цанков. Дали не би трябвало първо да си припомнят за убийството Стамболийски или за пет хилядите жертви на юнското и септемврийското въстание.

Може би трябва да се отбележи, че срещу оръжията на деветоюнските превратаджиите се изправят селяни с вили и коси, които са убити без съд и присъда. Изтезавани и насилвани в местните общински и полицейски мази. Трябва да си спомним, как от мостове са хвърляни хора в пропастта или как са погребвани живи хора, а други са давени и душени.

Кървавото насилие породено от Цанковистите не спира след въстанието, а продължава като марш върху демократична България. Забраняват се неудобните на управлението политически партии, а също така се въвежда Закона за защита на държавата, като няколко месеца преди събитията в църквата Закона е изменен и допълнен с следния текст: ”Да се привличат към съдебна отговорност всички, които устно, писмено или чрез печатни, художествени или други произведения. Подбуждат към вражда омраза или към престъпления спрямо отделни класи, слоеве на населението или установените власти и с това си действие може да поставят под заплаха правовия ред на страната.” Относно поправката Гео Милев пише: „ Днешните управници на България измислиха чудовищен Закон за да уморят всичко, дето не умира”

След въвеждането на поправката е изготвен списък с всички интелектуалци и дейци, които не са съгласни с управлението. Брой 7 и 8 на списание „Пламък” е иззето заради поемата „Септември”, а по- късно списанието е и забранено. Гео Милев е съден, а след това и зверски убит от Цанковистите. Трябва да задължително, да отбележим и други ярки интелектуалци които са убити по онова време от режима, като Йосиф Хербст, Сергей Румянцев, Христо Ясенов и други.

Може би на днешните десни и антикомунисти ,трябва да припомним, че в периода 1924 - 1926 г. са убити над 500 интелектуалци и политически дейци, които са неудобни на девето юнските превратаджии.

През този период политическите убийства на жълтите павета са нормална практика, като основно са избивани неудобни земеделци и комунисти. Днес обаче, никой не отбелязва тези политически убийства на опозицията от онова периода. Отбелязва се единствено събитието в църквата, като с всяка изминала година депутатите от десницата увеличават броя на убитите и ранените в църквата. Нека да ни кажат, какво беше това минало и какво беше.

Беше ли забранено:

да се изразяваш,

да се мисли,

да се пише,

да се чете,

и най-важното, да се живее.

Днес младежите с кубинките и с кафявите униформи, определено не искат да знаят историята или може би се интересуват, само от отделни нейни фрагменти. Но онзи, които не знае историята е обречен да я повтаря, а ние имаме необходимост да продължаваме напред, напред и пак напред. Без да повтаряме кървавите и деспотични грешки от миналото.

Вестник "Земя" - 24.03.2015г 

Богат елит срещу множество бедни.

Една новина остана в малките карета на вестниците, а електроните медии я отразиха, като обичаен материал в пъстрата на информации съобщение. Тази новина гласеше „ Най богатият 1%, ще притежава повече от всички останали до 2016г.”  Информацията беше обявена от организацията Оксфам, която е международна конфедерация от 17 организации работещи в над 90 държави.

Според изнесената информация от организацията става ясно,  че неравенството  продължава да се задълбочава.  Бедността продължава да нараства, като един на всеки девет души няма достатъчно храна и гладува, а над 1 милиард души живеят с по малко от 1,25 долара на ден.

Доклада показва, че най-богатите увеличават своето богатство, като през 2009 година те са притежавали 44 % от общото богатство на света, а към днешна дата те притежават 48 %. Тенденцията за нарастване на неравенството между богатите и бедните, ще продължава да расте и  да се влошава, като през 2016 година богатите ще притежават капитал равняващи се на общия дял на останалите 99 %. През  миналата година 85 от най богатите на света са притежавали богатство равняващо се на 50 % от богатството на 3,5 милиарда души. Тенденцията се влошава, като през тази година вече 80-те най богати притежават това богатство, докато през 2010 година те са били 388 човека.

Според доклада лобирането за определени сектори продължава да нараства, като финансовия и застрахователния са отделили общо 500 милиона долара, които средства са потънали в политическата система с цел поправка на определена нормативна уредба, която е за сметка на бедните . Първи в касацията са фармацевтичните компании, които са отделили общо 550 милиона долара за лобиране към Вашингтон и Брюксел, като по този начин са си гарантират огромни печалби. Отново за сметка на най бедните, които отделят и последните си средства за да си купят жизнено важни медикаменти.

Положението в България не се различава особено от това, което се цитира в доклада. Докато в западните държави обаче може да се наблюдава и процес на наследяване на богатството, то у нас категорично може да се заяви, че богатството е натрупано в годините на криминално - приватизационния преход.

Продължаващото нарастване на неравенството изправя едни срещу други двете класи. От една страна е богатия елит, от друга е бедното множество.  Политическата система би трябвало да се стреми да намали неравенството между елита и множеството, но на практика се получава точно обратното. Богатите търсят лостове, с които да въздействат  върху законодателството,  като по-този начин си гарантират увеличаване или запазване на богатствата за сметка на най-бедните.  Но освен, че промените в законодателството влияят на неравенството в обществото, то те довеждат и до липса на икономическа демокрация.

Липсата на лявото в обществото или казано на защитници на демокрацията и множеството бедни ни довежда до положение на най бедната страна в Европа, в която върлува олигархична върхушка.

Страните от ПИГС /Португалия, Италия, Гърция и Испания/ се противопоставят на досегашния модел на управление в полза на богатите и дават шанс за управление на крайно левите. В Гърция вече крайно лявата партия получи мнозинство и има уникалния шанс да покаже на Европа, че е възможен и друг модел на управление.  Политики без финансови ограничения и рестрикции насочени към най бедните.  Социологическите проучвания в Испания показват, че в момента крайно лявата партия получава най-голяма подкрепа, което ще бъде поредното потвърждение, че е възможен и друг модел.

Дали промяната тръгва от най засегнатите икономически държави от кризата и постепенно, ще се придвижва на север докато обхване цяла Европа или чрез финансови механизми и провокирането на протести богатия север, ще пречупят гръбнака на  прохождащите леви правителства, които искат да защитят множеството бедни, ще разберем в много скоро.

 Ако обаче левите не  успеят да подчинят Европа на своята идеология и политика, ще сме заплашени отново от кафявата чума на национализма.

Къде обаче сме ние в този нов ляв модел на управление на южна Европа ?

У нас до скоро управлявалата левица, вече е в опозиция, а социологическите проучвания не и дават особен тренд на повишение на електоралната подкрепа. Най различни са причините довели до този резултат, но може би основния е че не се противопоставиха на богатите, които продължиха да трупат богатства и власт за сметка на мнозинството бедни.

 Икономически елит здраво е овладял пропагандата във властта и продава илюзии на мнозинството бедни българи до времето на изборите. След което розовата мъгла се надига и се вижда, че бедния отново стой на другия бряг на реката, като единственото с което се е сдобил е неговата кръпка върху овехтялата му риза, а богатия показва с гордост на своите деца и горди наследници, че е отнел и малкото което е имал бедния, а именно неговия глас.

Основния политически дебат в обществото е ляво срещу дясно, но може би вече трябва да говори за политически дебат: „ Богат елит срещу множество бедни”. Политическите партии от своя страна сами да изберат, зад кой да застанат в този дебат, но не само идеологически.

Може би днес все търсим, но не откриваме онези леви политически лидери, които няма да продадат идеята за поредното депутатско място или лична облага, за сметка на онова мнозинство бедни граждани, които сме им гласували политическо доверие.

Вярвам, че друг път е възможен, а ти вярваш ли? 

Вестник "Дума" 10 март 2015г.

В пенсионно очакване на Годо.

Eдинствено държавата може да осигури пенсиите, докато частните дружества може единствено да ги присвояват

Наскоро отново гледах пиесата „В очакване на Годо“ от Самуел Бекет. Действието в пиесата се развива след първата световна война. Двамата основните герои в пиесата са Владимир и Естрагон, останали без пари и подслон тяхната надежда е господин Годо. Действието се развива на един кръстопът насред поле, до което има малка върба. Двамата герои не са виждали въпросния господин, но цялата им надежда е стаена в очакване на Годо. Въпросния господин така и не се появява до края на пиесата. Как изглежда, дали съществува и може ли да им помогне така и не се разбира.

          В края на изминалата година започна дискусията по темата за връщането на вторият пенсионно-осигурителен стълб към държавното обществено осигуряване. По време на управлението на Иван Костов беше взето решение всички родени след 1959 година да внасят задължително средства във втория пенсионно-осигурителен стълб, с което да се подпомогне позакъсалата пенсионна система,чрез нова форма на осигуряване. Натиска за промените в пенсионната система идваше от Световната банка, а тогавашното правителство приемаше всяка една идея от запад, като манна небесна без дори да се запита дали това е добра практика или е поредния либерален експеримент. В онези времена всичко, което беше държавно или се управляваше от държавата се приемаше за свързано с комунизма. Порадитази причина правителството трябваше да се отърве от задушаващата го хватка на държавата и да го разпредели между своите верни партийци.

          Промените целяха средствата от работещите да се натрупват в частни пенсионни фондове, а те да ги влагат на капиталовите пазари. Флага на този проект идваше от Чили с основен идеолог Хосе Пинера. През 1981 година цялата пенсионна система на Чили е приватизирана и преминава в частни пенсионни фондове, като работещите трябва да внасят 10 процента в техни партиди, а фондовете да се грижат за техните средства, като ги инвестират в капиталовите пазари по света. Според идеолога на системата Хосе Пинера некапиталовата пенсионна система не би могла да бъде подобрена и е необходима промяна на самата система с капиталова. Като виден либерал Пинера по всякакъв начин иска да прехвърли собствеността в частни ръце. Дори перифразира Маркс и заявява: „Днес един призрак броди по света. Това е призракът на колабиращата пенсионна система“. Дали обаче промените, за които настояваше Световната банка бяха насочени към хората или към натрупването на капитали в частни корпорации, които по скоро приличаха на финансови пирамиди по нов модел, а в крайна сметка държавата пак ще трябва да спасява осигурителната система след краха на пирамидите.

В действителност пенсионната система навсякъде по света е в криза поради две основни причини:

-       Коефициента на раждаемостта намалява всяка година и подари тази причина намалят младите, на които разчита пенсионната система.

-       Подобряването на здравеопазването и социалната политика води до увеличаване на продължителността на живот, от което се намалят средствата в пенсионната система.

Частните пенсионни фондове не искат да отговарят на няколко важни въпроси:

-       Какво ще стане когато хората изчерпят средствата си от партидата поради това, че са живели по-дълго, от това което те са предвидили?

-       От къде ще трупат средства в партидите си хора, които са трайно заболели или са инвалидизирани?

-       От къде ще ти се натрупват средства в партидата, ако работодателят ти те е лъгал, че внася средствата, а в същото време ги е присвояват?

-       Как ще ти си трупат средствата в партидата след като в твоя район на страната има трайна безработица и ти си част от нея?

-       Какво ще стане когато тренда на капиталовите пазари трайно върви надолу и част от дружествата фалират?

Може би в тези случаи и в много други частните фондове отново, ще прехвърлят отговорността към държавата, а тя ще търси средства от гражданите, които са внасяли средства в частните фондове. Оказва се че най-вероятно, ще трябва по няколко пъти да плащаме за едно и също.

          След началото на кризата от 2008 година чилийската пенсионна система започна да изпитва трудности поради две причини:

-       Средствата от капиталовите пазари започнаха да намаляват, от което започнаха да намаляват и средствата по партидите.

-       Започваха вече да се пенсионират и част от първите осигуряващи се, което беше причина за намаляване на приходите във фондовете.

          Тези трудности се задълбочават и системата беше изправена пред фалит, за което трябва да се намеси държавата. Осъзнавайки грешката Световната банка започна да настоява парите от частните фондове да преминат отново в ръцете на държавата. Правителствата на Аржентина и Унгария национализираха частните фондове, а някои други страни разгледаха кардинално частната пенсионна система.

          Годо определено не се появи, както и не започнаха да се изплащат пенсии от частните пенсионни фондове. Владимир и Естрагон засегнати от кризата остават без пари  и търсият вариант да сложат край на живота си.  Естрагон предложи да се качи на Айфеловата кула и от там да се хвърли, но осъзна, че за да се качи на кулата са му необходими пари. Дори и най-обикновено въже не можеха двамата да си купят, за да се обесят. Те продължаваха да чакат, но Годо така и не идваше.

          Докато траеше дебата за частните пенсионни фондове в Народното събрание отвън група младежи протестираха срещу това решение. Оказа се , че тези младежи са организирани от либертарианското общество. Те издигнаха плакати с надписи „Долу ръцете от пенсиите“, както и „Едни сеят, а други жънат“. Определено те не си правят сметка, че единствено държавата може да им осигури пенсии, докато частните дружества може единствено да им ги присвоят. Може би ще видим днешните протестиращи след време със същите лозунги срещу онези, които са им присвоили парите и са напуснали страната. Тогава пиесата на Бекет ще изглежда като истинска. Без пари за пенсия, но с един морков и ряпа в джоба търсейки как да се спасиш от немотията.

          По време на прехода едно дясно правителство въведе частните пенсионни фондове, но по ирония на съдбата пак дясно правителство, ще трябва да национализира тези частни фондове. Дали обаче не се повтаря историята? В края на XIX век Бисмарк обявява за незаконни левите партии, но от друга страна търси подкрепа от работническата класа и въвежда социална осигурителна система.

          Към днешна дата се оказва, че левите в управляващата коалиция са по-десни от самите десни. Министър, който е избран от квотата на така наречените леви в правителството заяви, че няма да си прехвърля средствата от партидата от частния фонд към Националния осигурителен институт. Определено това поведение ясно показва липсата на държавност и на леви действия на уж левия министър.

Може би той иска да чака Годо, но нека да внимава, да не последва мислите и действията на Владимир и Естрагон.

Вестник "Земя" 22 Януари 2015г.